Дарвиния

— Не мога да те изведа от архива, но бих могъл да ти покажа как изглежда той отвън.

Гилфорд не беше сигурен какво точно му предлагат — а и това изгарящо чувство, че нещо се е случило, не го напускаше, — но тъй като нямаше друг избор, кимна.

— Покажи ми — рече той.

В същия миг небето започна да се променя. В началото спря да се върти. Звездите поеха в нова посока, от юг на север, а южният хоризонт започна да пропада с главозамайваща скорост. Гилфорд извика и понечи да легне на земята, въпреки че нямаше усещане за движение. Откъм морето продължаваше да полъхва слаб ветрец.

— Какво виждам? — попита той.

— Само гледай.

Нови звезди изпълзяха зад хоризонта, безброй звезди, понасяха се с шеметна бързина, размазваха се и се превръщаха в издължени ръкави… в галактическия диск. После звездите се усмириха и замряха, оформяйки гигантско колело в небето.

— Онтосферата на архива — обясни със спокоен глас вестоносецът. — Нейната вътрешност.

Гилфорд не знаеше какво да каже. Имаше усещането, че невидима лента го стяга през гърдите.

Сега вече цялата галактика затрептя и се размаза, преобразувайки се в неясна сфера от светлина.

— Онтосферата в четири измерения.

Кълбото внезапно изчезна. Небето се изпълни с разноцветни линии, пресичащи се във всички посоки и протягащи се до безкрая. Бяха толкова ярки и трептящи, че той отмести поглед, за да не го заслепят, за да не изгуби разсъдък…

— Хигсовата структура на архива — продължаваше с обясненията вестоносецът. — Визуализирана и опростена.

„Опростена!“ — възкликна наум Гилфорд.

Но и този образ избледня.

За един кратък миг небето остана черно.

— Ето какво ще видиш, ако си извън архива.

Архивът: лишена от ясни очертания, затворена сфера от приглушена оранжева светлина, която изпълва западния хоризонт и се отразява в спокойните води на залива.

— Тук се съдържа всичко, което някога е съществувало в галактиката. Или поне беше така, докато псионите не го повредиха. Гилфорд, погледни червеникавото сияещо петно над хълмовете — само това остана от първоначалната галактика с нейните звезди, цивилизации, гласове и възможности — невероятно черна дупка, поглъщаща няколко парчета изстиваща лава.

— Черна дупка? — повтори Гилфорд.

— Сингулярност, материя, компресирана до такава степен, че нищо не може да я напусне, дори светлина. Това, което виждаш, е само вторична радиация.

Гилфорд не отговори. Страхът в него отново бе започнал да набира сили. Ако това, което казваше вестоносецът, бе истина, тогава сияещата маса в небето съдържаше както неговото минало, така и бъдещето му, мигове, изложени на показ, уязвими за всякаква атака. Димящата лава беше плочка, върху която боговете изписваха думи. Размениш ли два атома, цели планети ще се сблъскат.

И върху тази плочка те бяха изписали Лили, Каролайн, Аби, Никълъс и Гилфорд. Но сега той бе вън от нея, макар и временно, число, подскачащо в зоната между нула и единица.

„Души като тебеширен прах“ — помисли си Гилфорд. Той погледна вестоносеца.

— Какво всъщност искаш от мен?

— Веднъж вече разговаряхме по въпроса.

— Искаш да участвам в твоята битка. Да бъда войник.

— Може да ти се стори странно, но има неща, които ти би могъл да направиш в онтосферата, а аз не. Моля те да ми помогнеш.

— Да ти помогна! — Гилфорд погледна към мъждивото сияние на архива. — Аз не съм бог! Дори и да направя това, което искаш от мен, какво значение ще има?

— Никакво, ако си единствен. Но има милиони други на милиони други светове и още милиони, които ще дойдат.

— Защо тогава си губиш времето с мен?

— Ти си също толкова важен, колкото всички останали. Всяка частица от живота е важна, Гилфорд.

— Върни ме у дома. Искам да се грижа за Аби и Ник.

С тях всичко е наред, нали? Отново неспокойният, неясен спомен. Картини като натрошено стъкло…

— Не мога да го направя — отвърна вестоносецът. — Не съм всемогъщ. Не допускай грешката да си мислиш нещо подобно.

— Що за бог си тогава?

— Не съм бог. Гилфорд, роден съм от простосмъртни родители, също като теб.

— Преди милиони години.

— Много повече. Но не мога да въздействам на онтосферата по начина, по който предлагаш. Не мога да пренаписвам миналото… а само ти имаш власт над бъдещето. — Той се изправи. Държеше се с нетипично за Гилфорд достойнство. За съвсем кратко Гилфорд успя да прозре отвъд него — не през него, а зад привидно скромната външност, където се криеше нещо невероятно горещо й огромно като слънцето.

„Това не е човешко същество“ — помисли си Гилфорд. Може би е свикнало да изглежда като човешко същество, дори като Гилфорд Лоу. Но то крачи между звездите, така както Гилфорд върви по улиците на Файетвил в слънчев ден.

— Помисли си за всичко, което е заложено. Ако изгубим тази битка, дъщеря ти ще бъде поробена, а внуците ти ще се превърнат в инкубатори за нещо лишено от душа. Ще бъдат изядени, в буквалния смисъл. Това е форма на смъртта, от която няма възкръсване.

„Ник — помисли си Гилфорд. — Става дума за Ник. Беше легнал зад дивана…“