Дарвиния

Откри още два клатещи се нокътя — на десния палец и на малкото пръстче на същия крак. Когато дръпна лекичко нокътя на палеца, той се отдели от кожата и падна.

„Брей — помисли си Крейн. — Това е нещо ново.“

Някакво кожно заболяване? Каквото и да е, сигурно ще премине. Ноктите щяха да порастат отново. Така ставаше, поне досега. Нали беше безсмъртен.

Но боговете мълчаха по този въпрос.

34

Поредният клиент на Елиас Вейл беше жена от Карибите, болна от неизлечима форма на рак.

Казваше се Фелисити и се беше появила от есенния дъжд, накуцвайки със схванатите си крака, за да почука на вратата на кабинета на Вейл в едно предградие на Нови Дрезден на име Колтаун. Носеше рокля на цветя, която висеше на измършавялото й тяло като съборена палатка. Белият й дроб беше натъпкан с метастази.

Той спусна щорите към улицата, за да се скрие от дъжда, намръщените лица и замърсения въздух. Седемдесетгодишната Фелисити въздъхна в настъпилия сумрак. В началото изглеждаше изплашена от странните резки по лицето на Вейл. Какво пък, в това няма нищо лошо, помисли си той. Страхът е мой верен съдружник.

— Ще умра ли? — попита тя с тих гласец.

Нямаше нужда от лекар, за да узнае диагнозата. Дори лаик би могъл да я постави. Истинско чудо бе даже, че бе успяла да изкачи стълбището към апартамента на Вейл. Но разбира се, тя не искаше да чуе истината.

Той седеше от другата страна на дървената масичка, подпряна от една страна с купчина книги. Жълтите очи на Фелисити лъщяха на светлината на свещите. Вейл й подаде ръка. Нейната длан бе мека и влажна.

— Ръката ти е топла — рече той.

— А вашата е студена.

— Топлите ръце са добър признак. Това е животът, Фелисити. Почувствай го. Спомни си всички преживени досега дни. Испанското градче, Кингстън, корабът за Дарвиния… мъжът ти, дечицата — тук, под тази кожа е всичко това.

— И колко още ще има? — попита тя.

Богът на Вейл не се интересуваше от тази жена. Беше важна само колкото да си плати таксата от петнадесет долара. Да пусне лептата си в кесията му, преди да е дошло време да се качи на влака за Армагедон.

Готов или не.

Но въпреки това му стана мъчно за нея.

— Усещаш ли реката, Фелисити? Реката от кръв? Реката от желязо и въздух, която се издига до планината на сърцето ти и се спуска към делтата на пръстите?

Тя затвори очи, потрепвайки леко от докосването му.

— Да — прошепна.

— Това е силна, стара ръка, Фелисити. Широка колкото Рейн.

— И къде отива — къде ще свърши?

— В морето — отвърна почти нежно Вейл. — Всяка река стига до морето.

— Но… нали още не?

— Още не. Тази река не е пресъхнала.

— Не се чувствам никак добре. Понякога сутрин не мога да стана от леглото.

— Защото не си вече млада, Фелисити. Помисли за децата, които си отгледала. За Майкъл, който строи мостове в планините, и за Констанца с нейните съвсем малки дечица.

— И Карлота — прошепна Фелисити, затворила очи.

— И малката Карлота, пухкава и хубава, дори в деня, когато издъхна. Тя те очаква, Фелисити, но е търпелива. Знае, че още не е дошло времето.

— Колко още?

— Време имаш колкото искаш — отвърна великодушно той. Но знаеше, че не е никак много.

— Колко? — В гласа й се долавяше тревога.

— Две години. Може би три. Достатъчно дълго, за да се порадваш на дечицата на Констанца. И да свършиш още някои неща.

Тя въздъхна. Продължителна въздишка на облекчение и благодарност. Дъхът й миришеше като въздуха в месарницата на Хувър Лейн, където труповете на одрани кози висяха по прозорците като коледни играчки.

— Благодаря ви. Благодаря ви, докторе.

Щеше да е мъртва до края на месеца.

Той прибра парите в джоба и й помогна да слезе по стълбите.

Железопътното депо на Нови Дрезден представляваше просторен и прашен двор, озарен от светлините на стоманените осветителни стълбове. Зад складовете се виждаха покривите на къщите, приличаха на надгробни паметници в дъжда.

Вейл носеше тъмни дрехи. Беше преметнал през рамо вързоп с няколко лични вещи вътре. Парите му бяха прибрани в кесията колан. В джоба на панталона си носеше пистолет.

Той пропълзя под разкъсаната тел на оградата и си изкаля коленете. В локвите на двора плуваха разноцветни маслени петна. Вейл бе прекарал един час в зъзнене зад оградата, докато най-сетне пристигне композицията, която очакваше. Сега дизеловият локомотив набираше скорост и фаровете му пронизваха набраздената от дъжд тъмнина.

„Време е — помисли си Вейл. — Тичай!“

Усещаше нетърпението на бога в него и то не бе само да улови този влак. Човешката история наближаваше своята повратна точка, вероятно по-бързо, отколкото бяха очаквали боговете. За Вейл най-сетне се намери работа. Беше дошъл на това пусто място със съвсем конкретна цел.

Той хвърли вързопа през отворената врата на един конски вагон и се метна след него. Падна на пода, претърколи се и удари два от пръстите на лявата си ръка.

— По дяволите! — изруга шепнешком.

Вътре беше тъмно и миришеше на разни товари: на сено, на кожа от мъхнати змии, на добитък, каран в кланицата. Зад отворената врата се мяркаха светлините на перона.