Декамерон

Месер Ансалдо излязъл да посрещне дамата и без да се поддава на непристойни желания, я поздравил най-почтително, а след като влезли в една прекрасна стая, където бил запален голям огън, той я поканил да седне и я запитал: „Мадона, ако продължителната любов, която изпитвам към вас, заслужава някаква награда, то аз ви моля, да не се посвените да ми обясните истинската причина, дето ви е накарала да дойдете при мен в тоя час, придружена от тези люде.“ Дамата, която била потънала в срам, отвърнала едва ли не със сълзи на очи: „Месер, да дойда тук, не ме подтикна нито любовта — каквато не изпитвам към вас, — нито честното ми слово, а заповедта на моя съпруг; имайки предвид повече усилията, положени от вас по причина на безпътната ви страст, отколкото своята и моята чест, той ме накара да дойда при вас; по негова заповед този път аз съм готова да изпълня всичко, каквото вие пожелаете.“ Ако отначало месер Ансалдо бил наистина изумен, сега, като чул дамата да казва тия слова, се изумил още повече, трогнал се от великодушието на Джилберто, любовната му страст се превърнала в състрадание и той възкликнал: „Мадона, щом е така, както твърдите, значи, че сам Господ Бог ме възпира да накърня честта на човека, изпитал състрадание към моята любов; затова останете тук колкото пожелаете, все едно, че сте моя сестра; ако пък искате да се върнете, свободна сте да го сторите, но при едно условие: да благодарите на мъжа си за неговото великодушие така, както вие прецените, че ще бъде най-добре, и отсега нататък можете да разчитате на мен като на ваш брат и слуга.“

Дамата се зарадвала безкрайно на тия слова и отвърнала: „Тъй като познавам вашите нрави, нищо не би могло да ме накара да повярвам, че моето идване при вас би могло да има последствия, различни от тия, каквито виждаме сега, за което ще ви бъда вечно задължена.“ После се сбогувала с месер Ансалдо, който я изпратил най-почтително, върнала се при Джилберто и му разказала всичко, каквото се случило; това пък свързало Джилберто с месер Ансалдо в най-тясна и вярна дружба.

Некромантът, на когото месер Ансалдо се канел да даде обещаната награда, като видял великодушието, което Джилберто проявил към Ансалдо, и великодушието, с което последният се отнесъл към дамата, казал: „Нека сам Господ Бог да не допусне аз, след като бях свидетел на великодушието, проявено от Джилберто към неговата собствена чест, а от вас — към вашата любов, да не проявя същото великодушие, що се отнася до моето възнаграждение; и понеже знам, че то ще ви свърши работа, желая да си остане ваше.“ Рицарят се засрамил и се опитал да го накара да вземе цялото възнаграждение или поне част от него, но усилията му били напразни; на третия ден некромантът прибрал своята градина и пожелал да си тръгне; месер Ансалдо го изпратил по живо по здраво и като угасил в сърцето си любовните желания към дамата, започнал да изпитва към нея само най-искрена привързаност.

Какво ще кажем за това, любезни дами? Нима ще предпочетем полумъртвата дама или почти охладнялата вследствие напразните надежди любов пред великодушието на месер Ансалдо, който хем продължавал да обича много по-пламенно от преди, хранейки все по-големи надежди, хем имал в ръцете си плячката, към която се стремял толкова време? Струва ми се, че не ще бъде разумно да твърдим, че онова великодушие би могло да се сравнява с това.

НОВЕЛА VI

След като побеждава, крал Карло Старши се влюбва в една девойка, но се засрамва от собственото си неблагоразумие и омъжва и нея, и сестра й за благородници.

Кой ли би се заел да разказва подробно за множеството мнения, изказани от дамите, относно това кой от тримата — дали Джилберто, месер Ансалдо или некромантът — е проявил най-голямо великодушие в случая с мадона Дианора? Та за това ще отиде много време! Кралят ги оставил да поразсъждават по този въпрос, но след това погледнал Фиамета, нареждайки й да започне своя разказ и по тоя начин да сложи край на техните спорове; без ни най-малко да се бави, тя започнала така:

— Прекрасни дами, винаги съм била на мнение, че в дружини като нашата разказът трябва да се води най-подробно, за да не се случва така, че прекалената краткост да дава повод за спорове относно смисъла на казаното — нещо, което приляга много повече на тия, дето се учат в училищата, отколкото на нас, които едва се оправяме с хурката и вретеното. Затуй, като видях, че седнахте да спорите по повод на предишната случка, аз се отказах от онова, дето бях намислила да споделя с вас, тъй като би могло да породи спорове, и реших да ви разкажа не за един обикновен човек, а за един доблестен крал — как той постъпил рицарски, без да накърни собствената си чест.