Декамерон

Щом излязъл от къщата, Минучо отишъл при някой си Мико ди Сиена, много добър за времето си стихотворец, и го помолил да съчини следната канцона:

Любов, побързай, моето страдание
на господаря ми разкрий, скръбта
му изкажи, която към смъртта
влече, че в страх тая едно желание.

С ръце молитвени, Любов, те моля
да го намериш, гдето той живее,
че го желая често и в неволя
по него моето сърце лудее;
страхувам се от смърт във произвола
на огъня, ала часа й не е
известен; мъката ми ще прелее,
подкладена от туй, че го желая
и в страх и срам за него все мечтая;
разкрий му ти за бога туй терзание.

И след като, Любов, така лудея
по него, дай ми плам като страха ми,
че с дъх един да мога да успея
желанието свое да предам и
на него, по когото все линея;
ако умра така, смъртта тежи;
а може би той няма да тъжи
да знае, че усещам таз тегоба;
и ако зарад него вляза в гроба,
ти разкажи за мойто състояние.

Ако ли пък, Любов, за теб досада
е да дадеш такова уверение,
че ще му кажеш как духа ми страда,
за мен или за мое повторение,
синьор, не ще ти искам пак пощада;
иди при него, дай му обяснение
за оня ден, когато в снаряжение
го зърнах, с други рицари, на кон,
и той изпълни моя небосклон;
обичам, да, и цяла съм стенание.

Минучо пък тозчас съчинил за тия слова една нежна и жаловита мелодия — каквато най-много им подхождала — и на третия ден отишъл в двореца; той заварил крал Пиетро на трапезата, а кралят помолил Минучо да му изпее нещо в съпровод на своята виола. Минучо запял същата канцона, съпровождайки я с такава нежна свирня, че всички, дето се намирали в кралската зала, стояли като захласнати и слушали в мълчание и със затаен дъх, а кралят — най-много от всички. Когато Минучо изпял канцоната, кралят го запитал откъде е научил тая песен, понеже му се сторило, че я чува за пръв път. „Ваше величество — отвърнал Минучо, — няма и три дни, откакто бяха съчинени словата и музиката на тая канцона.“ Тогава кралят го запитал за кого е била съчинена канцоната и Минучо рекъл: „Ще се осмеля да го кажа само на вас и никому другиму.“ Понеже кралят поискал начаса да узнае за кого е съчинена, щом раздигнали трапезата, той викнал Минучо в своите покои, а Минучо му разказал от игла до конец всичко, каквото бил научил. Кралят се зарадвал много, похвалил девойката и рекъл, че такава достойна девойка заслужава да бъде утешена, затова нека Минучо отиде при нея от негово име, като й съобщи, че привечер той непременно ще намине да я навести.

Минучо се зарадвал много, задето щял да отнесе такава радостна вест на Лиза, взел виолата си и побързал да отиде при девойката; щом останал насаме с нея, разказал й всичко, каквото се случило, а после й изпял канцоната, като си съпровождал с виолата. Девойката останала толкова доволна от чутото и така се зарадвала, че веднага се почувствувала по-добре и почнала бързо да се поправя; тя зачакала с нетърпение да падне вечерният здрач, когато щяла да види своя повелител, а никой от домашните й дори и не подозирал какво се е случило.

Кралят, който бил великодушен и добър властелин, се замислил над това, което научил от Минучо, и понеже познавал добре девойката и знаел колко е красива, изпитал към нея голямо състрадание; привечер той възседнал коня си и като се престорил, че излиза да се поразходи, стигнал до дома на аптекаря, помолил да му отворят вратата на чудесната градина, собственост на аптекаря, слезнал от коня и след малко запитал Бернардо какво прави дъщеря му и не е ли вече омъжена. Бернардо отвърнал: „Ваше величество, тя още не е омъжена, беше много болна и продължава да боледува; но днес, след като удари деветият час, изведнъж почна бързо да се поправя.“