Делириум

Поемам дълбоко въздух, навеждам се и измъквам пластмасовия кош изпод леглото, за да не види леля, че треперя цялата.

— Днес ли се омъжва Лена? — обръща се Джени към Каръл. Както винаги, гласът й ми напомня за монотонно жужене на пчели в топъл ден.

— Не ставай глупава — отвръща леля. Но не е ядосана. — Знаеш, че не може да се омъжи, докато не я излекуват.

Взимам хавлията от коша, ставам и я притискам до гърдите си. От тази дума — омъжване — ми пресъхва устата. Всички трябва да се омъжат веднага след като приключат с образованието си. Такива са правилата.

„Бракът е Ред и Стабилност, белег за здраво общество“. (Виж книгата „Ш-ш-т“, „Основи на обществото“, стр. 114.) Но мисълта за него кара сърцето ми да се блъска лудешки в гърдите ми, като молец под стъклен похлупак. Никога не съм докосвала момче и това е нормално — физическият контакт с неизлекуван от другия пол е забранен. Да си призная, никога дори не съм говорила с момче за повече от пет минути, ако не броим братовчедите, чичо Уилям и Андрю Маркъс, който помага на чичо в магазина му, „Стоп ен’ сейв“. Андрю непрекъснато вади сополи от носа си и ги маже по консервните кутии със зеленчуци.

И ако не взема изпитите си — моля те, Господи, много те моля, нека да ги взема! — ще ме омъжат веднага след оздравителната процедура, а тя е след по-малко от три месеца. А след сватбата идва и първата брачна нощ, само от мисълта за нея ми настръхват косите.

Миризмата на портокали все още е твърде силна и стомахът ми отново се преобръща. Заравям лице в хавлията и вдишвам, надявайки се да ми размине.

Отдолу се чува тракане на чинии. Леля въздиша и поглежда часовника си.

— Тръгваме след по-малко от час — казва тя. — Хайде, размърдай се.

Трета глава

Боже, помогни краката ни да стъпят здраво на земята
и очите ни да виждат пътя.
Помогни на падналите ангели, които искаха да полетят,
но слънцето изпепели крилете им
и паднаха в морето те.
Боже, помогни краката ми да стъпят здраво на земята
и очите ми да виждат пътя,
3а да не падна като тях.

43 псалм от „Новия псалтир“

Леля настоява да ме придружи до лабораториите, които, като всички държавни служби, са струпани около складовете на пристанището: дълга редица от яркобели сгради, блеснали като зъби в мляскащата уста на океана. Когато бях малка, току-що дошла да живея при нея, тя трябваше да ме води до училище всеки ден. С мама и сестра ми сме живели близо до границата и в началото, когато дойдох тук, тези криви и неосветени вмирисани на зеле и развалена риба улици ме плашеха. Все молех леля да ме държи за ръка, но тя никога не го правеше, аз стисках юмруци и следвах хипнотичния звук от триенето на кадифените й панталони, очаквайки с ужас момента, когато девическото училище „Света Ана“ ще се появи над гребена на последния хълм — висока сграда от тъмен камък с напукани от времето стени, като лицата на старите рибари около доковете.

Невероятно е как се променят нещата. Толкова много се страхувах от портландските улици, че не смеех да се отделям от леля. Сега ги познавам като петте си пръста, мога да следвам завоите и извивките им със затворени очи и в момента най-много от всичко искам да съм сама. Ароматът на океана се усеща ясно, въпреки че самият той не се вижда от непрекъснатите завои на улицата, и това ме успокоява. Соленият му дъх прави въздуха тежък и плътен.

— Не забравяй — повтаря леля за стотен път, — те искат да разберат що за личност си, но колкото по-общи отговори даваш, толкова повече се увеличават шансовете ти.

Леля винаги говори за брака с взети директно от книгата „Ш-ш-т“ думи като „дълг“, „отговорност“ и „постоянство“.

— Разбрах.

Един автобус профучава по улицата покрай нас. Върхът на сградата на „Света Ана“ вече наднича зад хълма и аз проточвам врат, представяйки си Кара Макнамара или Хилъри Пейкър да гледат през прашасалите прозорци, да се кикотят и да сочат към мен. Всички знаят, че оценяването ми е днес. През годината са предложени само четири момичета и датите се знаят предварително от всички.

Леля настоя да си сложа грим и сега усещам кожата си хлъзгава и мазна. Когато у дома се погледнах в огледалото, реших, че приличам на риба, особено с тази вдигната коса, захваната с метални фиби и шноли: риба с цяла дузина забити в главата й куки.