Делириум

Опашката се придвижва бавно напред. Минаваме желязната порта със сложната корона от бодлива тел в горния й край и стъпваме на дългата алея, която води към различните лабораторни комплекси. Насочваме се към сграда 6-С. Момчетата отиват в 6-Б и двете опашки се разделят.

Скоро приближаваме към входа дотолкова, че усещаме полъха от климатика всеки път, когато стъклената врата се отваря и затваря с тих звук. Усещането е невероятно, сякаш за секунда са те покрили от глава до пети с ледена кора, сякаш си сладолед. Обръщам се с гръб и вдигам вързаната си на опашка коса, за да се разхладя. У дома нямаме климатик, само едни високи и скапани вентилатори, които бръмчат цяла нощ. Каръл не ни позволява да ги използваме често, особено през деня: гълтат прекалено много електричество, а ние и без това нямаме достатъчно, както казва тя.

Най-после между нас и вратата остават няколко души. Една медицинска сестра излиза с купчина формуляри и шепа химикалки и започва да ги раздава на децата от опашката.

— Моля, попълнете информацията и не пропускайте нищо — казва тя, — включително и здравния статус, вашия и на семейството си.

Сърцето ми моментално се качва в гърлото. Идеално подредените кутийки на страницата — фамилия, първо име, бащино име, настоящ адрес — всичко се слива в едно. Добре, че Хана е пред мен и не вижда. Придържайки клип борда с едната си ръка, с другата започва да попълва формуляра бързо и уверено.

— Следващият.

Вратите отново се плъзват встрани, появява се втора сестра и прави знак на Хана да влезе. В хладното помещение зад нея виждам ярко бяла чакалня и зелен килим.

— Успех! — прошепвам в ухото й.

Тя се обръща и ми хвърля бърза усмивка. Но аз виждам, че най-после и нея са я хванали нервите. Между веждите й има тънка бръчка и усилено хапе горната си устна.

Хана тръгва към входа, но изведнъж се обръща и се връща бързо при мен с изопнато, някак непознато лице, хваща ме за раменете и залепя устни до ухото ми. Толкова ме стряска, че изпускам моя формуляр.

— Знаеш ли, човек не може да е щастлив, ако понякога не е нещастен — прошепва тя и гласът й е някак дрезгав, сякаш е плакала.

— Какво?

Ноктите й се забиват в кожата ми. В този момент ме плаши.

— Човек не може да е щастлив, ако някога не е бил нещастен, знаеш го, нали?

Преди да й отговоря, тя ме пуска и лицето й отново става ясно и красиво, както винаги. Навежда се, взима формуляра ми от пода, подава ми го и ми се усмихва. После се обръща и се скрива зад стъклената врата, която се затваря след нея и става гладка като водна повърхност. И аз имам чувството, че нещо е потънало в нея без следа.

Четвърта глава

Дяволът се промъкна в Райската градина.

Той донесе със себе си болестта — amor deliria nervosa — под формата на семе. То порасна в прекрасно ябълково дърво, което даде червени като кръв ябълки.

„Генезис: Пълна история на света и на познатата ни Вселена“, Стивън Хорас, Университет в Харвард.

След малко сестрата ме въвежда в чакалнята, но Хана вече я няма — изчезнала е по един от стерилните бели коридори и оттам зад някоя от десетките бели и напълно еднакви врати. Въпреки че вратите са много, в помещението чакат поне десет момичета. Едно от тях седи на стол, приведено над формуляра си, пише, задрасква отговорите и пише отново. Друго пита притеснено една сестра за разликата между „хронично болестно състояние“ и „предболестно състояние“. Изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне — на челото й пулсира една вена, гласът й се извисява истерично — и аз се питам дали ще впише във формуляра „склонност към истерия“.

Знам, че не е смешно, но едва се въздържам. Слагам ръце на лицето си и изпръхтявам в тях. Когато съм нервна, винаги се смея и не минава нито един тест в училище, без да си имам разправии с даскалите заради това кикотене. Може би трябва да го запиша във формуляра.

Една сестра поема клипборда с бланката от ръцете ми и го преглежда, за да провери дали не съм забравила да отговоря на някой от въпросите.

— Лена Халоуей? — пита с ясен стегнат глас, присъщ като че ли на всички медицински сестри, като задължителна част от трудовата им характеристика.

— Ъ-хъ — отвръщам, но бързо се поправям. Леля каза, че оценителите ще очакват от нас добро възпитание и спазване на етикета. — Да, това съм аз.

Връхлита ме странно чувство, когато чувам истинското си име, Халоуей, усещам тъпа болка в основата на стомаха си. През последните десет години живеех с фамилията на леля ми — Тидъл. Името е тъпо, но поне не ме свързва с мама и татко. Освен това, Тидъл са истинско семейство. Халоуей са спомен от миналото. Но при официални случаи трябва да използвам рождената си фамилия.

— Последвай ме.