Делириум

— Искате ли чаша вода? — сочи оценител номер едно, жената, към бутилката и чашата на масата пред нея. Явно е забелязала смущението ми, но не мисля, че това ще се отрази на крайния резултат. Приключих с личното си изявление и по погледите на оценителите — доволни, дори горди от мен, сякаш съм двегодишно хлапе, успяло да подреди кубчетата в правилния ред — съдя, че съм се справила добре.

Наливам си вода и отпивам няколко глътки, благодарна за паузата. Усещам стичащата се под мишниците, по тила и гърба ми пот и започвам да се моля да не забележат. Опитвам се да гледам директно в очите им, но проклетата масичка привлича погледа ми и ми се хили нагло от ъгъла.

— Добре, Лена. Сега ще ти зададем няколко въпроса. Искаме да бъдеш честна с нас. Не забравяй, че целта ни е да разберем що за човек си.

„Човек в противовес на какво?“ Въпросът влиза в съзнанието ми, преди да мога да го спра. „На животно ли?“

Поемам дълбоко дъх, кимам разбиращо и се усмихвам.

— Разбира се.

— Кои са любимите ти книги?

— „Любов, война и независимост“ на Кристофър Мали — отвръщам автоматично. — „Граница“ на Филипа Харолд.

Опитите ми да държа спомените заключени се оказват напразни. Те се раздвижват и тръгват като поток от болезнени образи. Те искаха от мама да се подложи на четвърта процедура. Вечерта, преди да се хвърли от онази скала, дойдоха да я отведат в лабораторията. Но тя избяга в нощта. Събуди ме с думите: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни отнемат това“. Думите й останаха в мен дълго след изчезването й, чувах вятърът да ги повтаря до безкрай, а листата на дърветата да ги нашепват в сивия вечерен здрач. — И „Ромео и Жулиета“ на Шекспир.

Оценителите кимат и записват нещо в бележниците си. „Ромео и Жулиета“ е заложена в програмата за първи гимназиален клас.

— И защо точно тази пиеса? — пита оценител номер три.

Защото е плашеща. Това трябва да отговоря. Това е приказка предупреждение за опасностите, които крие в себе си старият свят, онзи, в който хората са живели, преди да измислят лечението. Но гърлото ми неочаквано се подува и не оставя място за думите. Те не могат да преминат; полепват по него като бодли по дрехите ни, докато правим сутрешния си джогинг в парка. Изведнъж успокояващата вечна песен на океана преминава в рев и аз си представям как сините, тежки като камък води поглъщат мама и се затварят над нея. И вместо да кажа нещо смислено, изтърсвам:

— Красива е.

Главите на четиримата моментално се изправят, оценителите вперват погледи в мен, като марионетки, управлявани с една връв.

— Красива ли? — бърчи нос оценител номер едно.

Въздухът звънва от напрежение. Разбирам, че съм оплескала нещата.

Оценителят с очилата се навежда напред.

— Интересно определение. Много, много интересно. — Този път зъбите му ми напомнят на тези на озъбено куче. — Може би намирате страданието за красиво? Може би насилието ви харесва?

— Не, в никакъв случай! — казвам бързо аз и се опитвам с всички сили да насоча съзнанието си в правилната посока, но ревът на океана заглушава мислите ми, бучи и трещи все по-силно. И изведнъж ми се струва, че сред адския грохот чувам съвсем слаб вик, този на мама, който преодолява времето от десет години и достига до мен. — Искам да кажа… че има нещо много тъжно в тази…

Запъвам се, търся трескаво точните думи с чувството, че започвам да се давя в бялата светлина и оглушителния рев. Саможертва. Да, това е думата. Искам да кажа, че има нещо много тъжно и красиво в тази саможертва, но думите не идват.

— Нека да продължим — казва оценител номер едно, жената. Тя беше изключително мила, когато ми предложи вода, но сега е свалила маската на доброжелателност. Сега е самата деловитост. — Да минем на нещо по-простичко. Например, кой е любимият ти цвят?

Една част от мен — рационалната, онази, която се подчинява на логиката — крещи: „Синият! Кажи синият!“ Но другата, тъмната и скритата, се носи на вълните на океана и заглушава другата.

— Сивият — заявявам неочаквано и за себе си.

— Сивият? — почти вика оценител номер едно.

Сърцето ми потъва някъде дълбоко в мен. Издъних се, знам го и в главата си виждам как оценката ми пада стремително надолу. Но вече е късно, нищо не мога да поправя. Ревът в ушите ми се засилва до крясък, имам чувството, че някакъв кон препуска из главата ми и ми отнема възможността да мисля. Скалъпвам набързо някакво извинение.

— Не точно сивият. Има един момент, преди да изгрее слънцето, когато цялото небе избледнява, сякаш изгубва цвета си… Не е точно сиво, а нещо подобно, нещо като бяло… и аз… обичам този цвят, защото ме изпълва с очакване, че ще се случи нещо добро.

Но те вече не ме слушат. Източват вратове и ме гледат втренчено, смутено, объркано, сякаш се мъчат да открият познати думи в чужд език.