Делириум

Преди петдесет години правителството затворило границите на Съединените щати и сега те се пазят от двайсет и четири часови военни патрули. Никой не може да влезе. Никой не може да излезе. Всяко легитимно и одобрено общество в рамките на държавата ни трябва да е оградено от външния свят — такъв е законът — и пътуването между различните общества става само след писмено съгласие на общинската управа, взето най-малко шест месеца предварително. Това се прави заради собствената ни сигурност. Сигурност, неприкосновеност, общност — това е мотото лозунг на нашата страна.

Като цяло, новото управление има голям успех. След затварянето на границите вече няма войни, няма и престъпления, освен случайни инциденти и дребни кражби. Няма омраза сред хората, не и сред излекуваните. Естествено, понякога чуваме за отделни случаи на отхвърляне и бунт, но лечението, като всяка здравна процедура, крие известни, макар и минимални, рискове.

Единственото обвинение към държавната администрация и към системата като цяло е, че до този момент правителството не успява да се справи с Невалидните, не успява да ги прогони напълно от нашето общество. Но ние по правило не говорим за това. Преструваме се, че Пустошта и хората, които живеят там, не съществуват. Рядко можеш да чуеш нещо за тях, освен когато заподозрян симпатизант изчезне внезапно или когато двама болни младежи изчезнат заедно, преди да са подложени на процедурата.

Хубавото на вчерашния инцидент е, че оценяването е обявено за невалидно. Всички ще получим нови дати, което означава, че имам втори шанс. Заклевам се, че този път няма да се проваля. Припомням си вчерашното си представяне и се чувствам пълна идиотка. Докато седя на масата за закуска и гледам колко чисто, ясно и нормално е всичко около мен — нащърбените чаши с кафе, писукането на микровълновата печка (един от малкото електрически уреди, освен осветлението, които Каръл ни разрешава да ползваме), — вчерашният ден ми изглежда като дълъг шантав сън. Истинско чудо е, че Невалидните са уцелили точния момент, когато бях на прага да проваля най-важния изпит в живота си, за да пуснат онези крави. Просто не знам какво ми стана. Спомням си момента, когато Очилата ми показваше зъбите си, и се чувам да произнасям „сиво“. „Глупачка!“, потръпвам вътрешно, докато преглъщам.

Изведнъж разбирам, че Джени говори на мен.

— Какво? — примигвам към нея, за да я фокусирам, и се заглеждам в пръстите й, които режат препечената филийка на еднакви квадратчета.

— Питам какво ти става. — Пръстите продължават да се движат напред-назад, напред-назад. Ножът потраква в ръбовете на чинията. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.

— Джени! — смъмря я Каръл. Тя е до мивката, мие съдовете. — Не говори така, чичо ти закусва.

— Нищо ми няма — отвръщам, откъсвам парче от филийката си, топвам го в купичката с разтопено масло в средата на масата и се насилвам да го глътна. Последното нещо, което ми трябва сега, е един семеен разпит. — Просто съм малко уморена.

Каръл се обръща и се вглежда в мен. Лицето й прилича на кукленско. Когато говори, дори когато се ядосва, радва или е объркана, то остава странно неподвижно.

— Не можа ли да спиш?

— Спах — отвръщам бързо. — Но имах лош сън.

В края на масата чичо Уилям вдига глава от вестника си и казва:

— Божичко! Ти ми припомни! Аз също сънувах тази нощ.

Каръл вдига вежди, дори и Джени изглежда любопитна. Необичайно е, защото излекуваните хора сънуват извънредно рядко. Веднъж Каръл ми каза, че и тя сънува, много, много рядко, и сънищата й били пълни с мръсни чинии, натрупани на високи кули, стигащи чак до небето. Понякога тя се изкачвала по тях, стъпвала на всеки ръб, изгубвала се в облаците и продължавала нагоре, опитвала се да стигне до върха на колоната. Но краят не идвал, колоната растяла нагоре до безкрай. Доколкото знам, сестра ми Рейчъл никога не сънува.

Уилям се усмихва.

— Зазиждах прозореца в банята. Помниш ли, Каръл, онзи ден ти казах, че мазилката се е изронила? Както и да е, измазах я, но всеки път, когато свършех, тя изчезваше, топеше се, сякаш беше от сняг, вятърът нахлуваше през процепа и аз започвах отново. И това продължи… стори ми се, часове наред.

— Колко странно — казва леля, усмихва се и слага на масата чиния с пържени яйца.

Чичо ги обича съвсем сурови. Виждам как жълтъците им се тресат и се гърчат като танцьори на хула, облени в мазнина, и ми се повдига.

— Ето защо се чувствам уморен тази сутрин — казва Уилям. — Работих цяла нощ.

Всички се засмиват, с изключение на мен. Пъхам още един залък в уста и се питам наум дали и аз ще сънувам, когато ме излекуват.

Надявам се, че не.