Делириум

И в този момент най-неочаквано залата се изпълва с писъци и вой и аз разбирам, че той е истински, че не съм си го представяла през цялото това време. Наистина крещят хора и наистина се чува буботещ, думкащ звук, сякаш хиляди крака се движат заедно. Сякаш някой бяга панически. Но под тези звуци долавям и още един: безсловесно ръмжене, което със сигурност не идва от човешко същество. Объркването обаче не ми позволява да свържа всичко в едно.

Оценител номер едно става от стола и извисява глас:

— Какво, по дяволите…

В същото време Очилата я прекъсват:

— Седни, Хелън. Аз ще проверя какво не е наред.

Но в този миг синята врата се отваря и цяло стадо крави — истински, живи, мучащи и изплашени крави — нахлува в лабораторията.

„Наистина е паническо бягство“, минава ми през ума и за част от секундата се чувствам горда, че съм успяла да определя звука.

Но изведнъж осъзнавам, че стоя на пътя на стадо от много тежки и много страшни животни, и ако не се скатая до две секунди, ще ме повалят и стъпчат.

Моментално се хвърлям към ъгъла и се прикривам зад хирургическата маса. Тук съм напълно защитена от паникьосаните животни, затова си позволявам да подам глава само колкото да виждам какво става. Оценителите се качват на масата, а петнистите рогати същества преграждат пътя им от двете страни. Оценител номер едно пищи с цяло гърло, а Очилата не спира да повтаря: „Спокойно! Спокойно!“, въпреки че е сграбчил Оценител номер едно с две ръце, сякаш е спасителна лодка в открито море.

Виждам, че на главите на някои крави има перуки, които се кандилкат палячовски насам-натам, други са облечени наполовина в найлонови рокли като тази, която нося аз. В първия момент решавам, че сънувам. Може би целият ден е един сън, скоро ще се събудя и ще открия, че съм си у дома, в леглото, и сега сме сутринта преди оценяването. Но в същия момент виждам надписите с боя по туловищата на кравите: „Никакво лечение. Смърт!“ Думите са написани с наклонен почерк, с мастило, точно над внимателно изписаните номера на животните в кланицата.

Потръпвам от неочакван студ, когато осъзнавам какво се случва. На всеки две години Невалидните, хората, които живеят в Пустошта — така наричаме онази забранена земя между законните градове, — слизат в Портланд и организират някакъв вид протест. Помня, че една година дойдоха през нощта и изрисуваха черепи с червена боя на всяка от къщите на учените. Друг път успяха да проникнат в централното управление на полицията, което координира всички патрулни и охранителни системи в Портланд, и качиха всичките им мебели на покрива, включително и кафе машината им. Беше голям смях. Всъщност беше доста изненадващо, защото е логично Централата да бъде най-охраняваното място в града, нали? Хората от Пустошта не смятат, че любовта е болест, затова са против лечението. Намират го за жестоко, поне според лозунгите им е така.

Сега вече разбирам: кравите са облечени като нас, оценяваните. В смисъл че ние сме като стадо животни.

Постепенно кравите се успокояват. Вече не налитат към нас, започват да обикалят из лабораторията, но хаосът е пълен. Оценител номер едно е вдигнала клипборда над главата си и налага с него животните, които се тълпят около масата, блъскат се, мучат и посягат с език към пръснатите из нея документи — бележките на оценителите, както разбирам, когато една от кравите грабва лист от плота и започва да преживя. Веднага започвам да се моля кравите да изядат всички бележки и оценителите да забравят за отговорите ми.

Наполовина скрита зад масичката — на безопасно разстояние от тежките им копита, — си връщам способността да мисля и вече мога да призная, че цялата работа е голям майтап.

И тогава го чувам.

Въпреки мученето, виковете и копитата, чувам смеха над главата си — нисък, кратък и мелодичен, няколко хармонични ноти на пианото.

Идва отгоре, от залата. Пред стъклото е застанало едно момче и наблюдава хаоса в лабораторията.

И се смее.

Вдигам очи и погледът му засича моя. Издишвам шумно. Изведнъж всичко замръзва на място, сякаш гледам през обектива на стар фотоапарат и за част от секундата — времето между отварянето и затварянето на капачето на обектива — целият свят спира движението си.

Косата на момчето е златисто кестенява, като цвета на огрени от слънцето есенни листа, очите му светят с мека кехлибарена светлина. Щом го виждам, веднага разбирам, че е от организаторите на този цирк. Повече от ясно е, че идва от Пустошта, че е Невалиден. Изтръпвам от страх. Отварям уста, искам да извикам нещо — и аз не знам какво, — но в същата секунда той ми кима с глава и думите засядат в гърлото ми. После прави нещо недопустимо.

Намигва ми.

Най-после алармата се включва. Воят й е толкова силен, че покривам с ръце ушите си. Свеждам глава да проверя дали оценителите продължават да ме гледат, но те са заети да скачат по масата и да се бият с кравите. Когато вдигам отново поглед, момчето вече го няма.

Пета глава