Делириум

В лабораторията е още по-светло, заслепява ме, така че първото, което оценителите виждат, е нещо мижащо, сложило ръце пред очите си и отстъпващо назад. Аз пък виждам четири сенки да плуват в езеро от ярка светлина. Постепенно очите ми привикват и сенките се превръщат в четирима оценители, седнали зад ниска и дълга маса. Стаята е огромна и абсолютно празна, като изключим оценителите и стоманената хирургическа маса, избутана в един от ъглите. Светлината на две редици луминесцентни лампи бие право в мен, мощна и ярка, въпреки че таванът е много висок, най-малко девет метра. Изпитвам неистово желание да кръстосам ръце пред гърдите и лицето си, да се скрия някак си. Устата ми пресъхва и умът ми се нажежава, става бял и ярък като светлините над мен. Изведнъж забравям за какво съм тук, какво трябва да правя или да кажа.

За щастие, един от оценителите, жена, заговаря.

— Формулярът във вас ли е?

Гласът й звучи приятелски, но от това юмрукът, стиснал вътрешностите ми, не се отпуска.

„Господи — мисля си аз, — ей сега ще се напишкам. Точно тук, пред тях“. Опитвам се да си представя какво би казала Хана, след като всичко това свърши и ние тръгнем под следобедното слънце по тротоара в натежалия от сол и слънце ден. Сигурно ще измърмори нещо от рода на: „Беше си чиста загуба на време. И четиримата се бяха наредили на онази маса като жаби на дънер“.

— Ъ… да.

Пристъпвам напред. Въздухът сякаш се сгъстява и ми пречи да се движа. Спирам на две крачки от масата и подавам клипборда с формуляра. Оценителите са трима мъже и една жена, но аз някак си не мога да задържа поглед върху лицата им. Оглеждам ги набързо и отново се отдръпвам. В главата ми остава впечатлението за някакви носове, тъмни очи и чифт очила.

Клипбордът с формуляра преминава от ръка на ръка по редицата. Притискам ръце към бедрата си и се опитвам да изглеждам спокойна.

Над мен на около шест метра от пода има наблюдателна зала с витражни прозорци по цялата стена. Зад редиците с бели седалки, предвидени вероятно за студенти, лекари, интернисти и млади научни работници, се вижда малка червена врата. Не вярвам залата да се използва само за наблюдение на работата в лабораторията по време на процедурите, сигурно там се провеждат упражнения и консилиуми, свързани с лечението на други опасни болести.

И в този момент зацепвам, че сигурно процедурите по лечението на делириума също се извършват тук, в помещението, където се намирам в момента. Ето за какво служи хирургическата маса в ъгъла. Юмрукът в стомаха ми се свива отново. Въпреки че често си мисля какво е да си напълно излекуван, незнайно защо, никога не съм си представяла самата процедура: твърдата метална маса, мигащите лампи над мен, тръбичките, жичките и болката.

— Лена Халоуей?

— Да, аз съм.

— Добре. Разкажете нещо за себе си, Лена — казва оценителят с очилата, навежда се напред, разтваря ръце и се усмихва. Зъбите му са големи и квадратни, напомнят ми на фаянсови плочки в баня. Отразената в очилата му светлина не ми позволява да видя очите му. Защо не свали тъпите очила? — Разкажете ни какво обичате да правите. Какви интереси имате, какво правите през свободното си време, кои са любимите ви занимания?

Подхващам подготвяната с месеци реч, говоря за фотографията, за бягането, за приятелите, но не успявам да се съсредоточа. Виждам, че оценителите кимат, по лицата им играят усмивки, докато отбелязват нещо в бележниците си, затова решавам, че се справям добре, но изобщо не чувам думите, които излизат от устата ми, фиксирала съм се в металната хирургическа масичка и непрекъснато поглеждам към нея. С крайчеца на окото си наблюдавам как металът блести и примигва на светлината като острие на нож.

И неочаквано се замислям за мама. Така и не успяха да я излекуват, въпреки че й приложиха три отделни процедури. Болестта я победи, влезе в нея, превърна очите й в празни дупки, отне цвета от бузите й, после завладя краката й, поведе я сантиметър по сантиметър към ръба на една скала и я хвърли в пропастта.

Или поне така ми казаха. Тогава бях на шест години, спомням си само горещите й пръсти по лицето си в онази нощ и последните думи, които ми прошепна: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни отнемат това“.

Бързо затварям очи и смазана от спомена, се отдръпвам назад, докато учените пишат усилено в бележниците си. Три пъти са я връзвали за металната маса; три пъти тълпа наблюдатели са следили процедурата от залата горе и са си водили бележки за видяното, докато иглите и лазерите са дупчели кожата й. По принцип на хирургическата маса пациентите са под упойка и не усещат нищо, но веднъж леля се изпусна, че при третата процедура учените са отказали да дадат на мама упойка, защото решили, че може да попречи на мозъка й да реагира на лечението.