Ден нула

— Да си задлъжнял е лошо. Но истината е още по-лоша.

— Да не си дрогиран? — изгледа го Трент.

— Не съм. Просто се опитвам да ти дам съвет.

— Защо трябва да приемам съвети от теб?

— Защото са добронамерени.

— Голям образ си! — разсмя се Трент.

— Не съм. Ако нещата се развият както предполагам, със сигурност ще ти трябват повече морски пехотинци за охрана.

— Заплашваш ли ме?

— Ти си достатъчно интелигентен да прецениш, че заплахите не идват от мен, Роджър.

Трент се качи в бентлито, запали мотора и потегли.

Пулър остана да гледа след него с неприятното чувство, че патроните му са отишли нахалост. Дано Дики имаше нещо по-интересно.

73

Пулър пристигна малко преди десет. Наоколо беше тихо. Хората се бяха прибрали по домовете си. Съвсем правилно, помисли си той. Беше горещо и влажно, а комарите се вихреха с пълна сила. В такава нощ бе най-добре човек да си стои у дома.

Той навлезе в лабиринта от улички, следвайки маршрута, който вече беше изминал с Коул. След множество завои стигна до пожарната. Беше тъмна, както очакваше. Тук нямаше ток, така че хората си тръгваха привечер. Ролетната врата беше спусната, а може би и заключена. Слезе от колата, огледа се и подуши въздуха. Край ухото му бръмна комар и той светкавично го размаза. Но беше наясно, че това е сигнал за многобройните му побратими. Цял живот беше газил из блатата и знаеше, че появата им е неизбежна.

Заключи малибуто с дистанционното. Беше паркирал точно пред сградата. От сега нататък нямаше да оставя колата си без надзор. Пристъпи към ролетната врата, наведе се и дръпна дръжката. Вратата меко се плъзна по добре смазаните железни рамки. Отново се огледа, но наоколо беше все така пусто. Въпреки това дясната му ръка остана върху дръжката на пистолета. С лявата включи фенерчето, което беше взел от багажника. Лъчът му прониза мрака.

Реши, че докато чака Дики, ще има време да провери една своя хипотеза.

Вдясно от него бяха паркирани два мотора харли. Предните им колела бяха заключени с обща верига. Вляво се виждаше сандъче за инструменти на колелца, снабдено с тежък катинар. По всичко личеше, че членовете на мотоклуба нямаха доверие на съседите си. Двата мотора бяха оборудвани с големи странични чанти, които имаха секретни ключалки. Нищо особено, отбеляза Пулър. Доста елементарни, съвсем според очакванията му.

Отключи четирите чанти за секунди и насочи фенерчето. В третата откри това, което търсеше — найлонов плик, парче тиксо и няколко люспици, които проблеснаха на светлината. В последната чанта намери някакви кафяви трохи. Лъскавите люспи бяха метамфетамин на кристали, а кафявите трохи — непречистен метамфетамин, който наркоманите наричаха «фъстъчено масло». Незаконната дрога беше доста разпространена в армията въпреки усилията на командването да прикрива проблема. С течение на времето Пулър беше успял да се запознае с почти всичките ѝ разновидности.

Ето я дистрибуторската мрежа за скромното производство на Ерик Тредуел, каза си той. Членовете на мотоклуб «Ксанаду» бяха товарили метамфетаминовите дози в чантите си, за да ги доставят на потребителите. А обитателите на бедните квартали бяха лесна плячка, тъй като повечето от тях мечтаеха да забравят за мрачната действителност.

Тредуел и Битнър явно бяха дребни производители на дрога, но Пулър беше сигурен, че не това е станало причина за убийството им. Щеше да информира Коул, разбира се, но това изобщо не го приближаваше до разкриването на терористите.

Прегледа шкафчетата на стената вляво, но не откри нищо. В повечето от тях имаше лични вещи на рокерите. Опита се да провери и тези вдясно. Те обаче бяха заключени. Отвори едно от тях с помощта на специалните си приспособления, но то се оказа празно. Също като други две, които провери за всеки случай. Реши, че няма смисъл да си губи времето с останалите.

Погледна часовника си. Умишлено беше дошъл по-рано, за да не би Дики да му скрои номер и да му устрои поредната засада. Реши да използва времето за оглед на просторния гараж. Съвсем не беше изключено разпространителите на метамфетамин да се занимават и с нещо по-сериозно, дори то да застрашаваше сигурността на страната. Може би част от тях бяха на мнение, че тя си го заслужава, след като отдавна им е обърнала гръб.

Той надникна в някаква стаичка без прозорци вляво от входа, в която цареше непрогледен мрак. Беше празна.

Пое по стълбите за горния етаж. Там имаше нещо като кухня, използвана от членовете на клуба. Отвори няколко шкафа, в които намери пликчета със суха супа и бисквити. Бутна вратата на съседното помещение. Лъчът на фенерчето се плъзна по старо бюро с два ръждиви метални стола пред него и шкафове до стената. Прегледа ги, но и те се оказаха празни — също като рафтовете над тях. Седна зад бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. Вътре също нямаше нищо, ако не се броеше някакъв пожълтял от времето документ, който напипа в дъното на едно от тях.