Ден за изповед

Под прикритието на тази версия двамата можеха внимателно да огледат всички жертви. И живите, и мъртвите. Щяха да започнат от осемте оцелели и да продължат по-нататък. Някои още лежаха в болница, други бяха изписани. Ако отец Даниъл не се окажеше сред тях — а Пио смяташе, че ще е точно така, — тогава щяха да се заемат с мъртвите под предлог, че търсят огнестрелни рани, незабелязани досега поради състоянието на труповете и малкия калибър на пистолета. Така можеха пак да прегледат най-внимателно всички останки, но вече от нов ъгъл, защото щяха да търсят определен човек — отец Даниъл. И ако след всичко това пак не откриеха тялото му, можеха с основание да подозират, че предполагаемият убиец на римския кардинал все още е сред живите.

Единствен Роскани щеше да знае истинската им цел. Нямаше да споделят с никой друг, дори и с Фарел.

— Ще бъда откровен, мистър Адисън — каза Пио, докато чакаха на един светофар. — Това е най-многото, което можем да сторим, преди Фарел да надуши. Узнае ли, веднага ще сложи край на разследването.

— Защо?

— Заради онова, което ви е казал кардинал Маршано. Ако случаят е свързан с политиката на Ватикана, Фарел незабавно ще спусне завесата. Случаят ще приключи и няма да имаме власт да продължим. Ватикана е суверенна държава, а не част от Италия. Нашата работа е да си сътрудничим със Светия престол и да помагаме както можем. Не ни ли поканят, оставаме с вързани ръце.

— И тогава?

Светна зелено, Пио превключи скоростите и продължи напред.

— Нищо. Освен ако потърсите Фарел. А той няма да ви помогне, гарантирам.

Хари забеляза, че Пио отново се озърна към огледалото. Беше го сторил няколко пъти на магистралата и досега това изглеждаше нормално. Предпазлив шофьор, и толкова. Но сега бяха в града, а Пио се озърташе вече за трети път.

— Има ли нещо?

— Не знам…

През две коли от тях се движеше малко бяло пежо. Пио го държеше под око, откакто зави по Виа Салариа. Рязко свърна наляво по Виа Киана, после надясно по Корсо Триесте. Пежото напусна автомобилния поток и остана след тях.

Отпред се появи кръстовище край малък парк. Пио натисна газта и внезапно зави надясно, без да даде сигнал. Алфата се наклони, гумите изскърцаха пронизително. Пио незабавно намали скоростта и прикова очи в огледалото. Пежото се появи, но вместо да завие, продължи направо.

— Извинявайте.

Пио отново увеличи скоростта. Навлязоха в тих квартал около парка. Наоколо се издигаха стари и нови сгради. Вековни дървета, пищни храсти и навсякъде разцъфнали олеандри. На следващия ъгъл Пио зави и пак надникна в огледалото.

Пежото.

Просто го бе засякло по една пресечка и наближаваше стремително. Пио инстинктивно дръпна деветмилиметровата си берета от скобата под таблото и я остави на седалката. Същевременно протегна ръка към радиостанцията.

Страхът се впи в гърдите на Хари.

— Какво става?

— Не знам.

Пио погледна назад. Пежото ги следваше плътно. Предното стъкло бе затъмнено и не можеше да види шофьора. Той настъпи педала с всичка сила и изрече в радиостанцията:

— Старши инспектор Пио…

— Внимавай! — изкрещя Хари, но вече бе късно.

Един камион внезапно изскочи пред тях и прегради пътя. Раздаде, се оглушително скърцане на гуми, после алфата се вряза в камиона с убийствен трясък. Силата на удара отхвърли Пио напред и челото му изкънтя върху волана. Хари също се люшна, но предпазният колан го удържа.

В същия миг някой отвори вратата до него. За част от секундата зърна непознато лице, сетне усети жесток удар и всичко потъна в мрак.

Пио надигна глава и видя пистолета си, стиснат в ръка с ръкавица. Опита се да помръдне, но коланът му пречеше. После видя как пистолетът подскочи в ръката на непознатия и му се стори, че чу гръмотевичен грохот. Но грешеше. Всъщност не чу друго, освен тишина.

19

Болница „Санта Чечилия“, Пескара, Италия, Все още 8 юли, сряда, 18:20

Сестра Елена Возо заобиколи човека до вратата и влезе в стаята. Пациентът все така лежеше на една страна и спеше. Или поне изглеждаше заспал, макар че от време на време отваряше очи и успяваше да отговори с едва доловимо помръдване, когато тя докосваше пръста му и питаше дали усеща. После пак затваряше очи и потъваше в същия унес.

Наближаваше шест и половина и трябваше пак да го преобърнат. Човекът отвън щеше да й помогне, както правеха останалите му колеги на всеки два часа, за да предотвратят унищожаването на мускулни тъкани, което можеше да доведе не само до язви, но и до спиране на бъбречната дейност. Пазачът щеше да го хване за раменете, а Елена за краката и бавно да го извъртят по гръб, после на другата страна, като внимават за венозните системи, превръзките върху изгарянията и счупените крака, стегнати в синкави шини от фибростъкло.

Майкъл Рурк, 34 г. Националност ирландец. Родом от Дъблин. Неженен. Без деца. Без роднини. Религия — римокатолик. Пострадал при автомобилна катастрофа близо до адриатическото крайбрежие на 6 юли, понеделник. Три дни след ужасния взрив в автобуса за Асизи.