Ден за изповед

— Ваше преосвещенство — напрегнато каза Хари, — знаете ли, че той остави съобщение на телефонния ми секретар само няколко часа, преди да загине?

— Да, споменаха ми…

— Беше изплашен, боеше се от онова, което може да стане… Имате ли представа защо?

Маршано дълго мълча. Накрая заговори тихо и прямо:

— Мистър Адисън, отнесете брат си извън Италия. Погребете го на родна земя и го обичайте до края на дните си. Мислете като мен, че е бил обвинен погрешно и някой ден това ще се докаже.

Отец Бардони намали скоростта, вмъкна малкия бял фиат зад един туристически автобус и зави по Понте Палатино. Преди малко двамата с Хари бяха напуснали погребалното бюро и пътуваха към хотела отвъд Тибър. По пладне римските улици бяха шумни, слънчеви и претъпкани с коли. Но Хари не виждаше и не чуваше нищо, освен собствените си мисли.

„Отнесете брат си извън Италия и го погребете на родна земя“, бе повторил Маршано на сбогуване, преди да потегли с тъмносивия мерцедес, зад волана, на който седеше един от хората на Фарел.

Едва ли Маршано бе разговарял случайно с полицията и Фарел; а и твърде подчертано бе отказал да отговори на последния въпрос. Истинското му милосърдие се криеше в премълчаното, като оставяше на Хари да допълни сам: един кардинал бе убит, а заподозреният свещеник — мъртъв. Както и неговият съучастник. И още шестнайсет пътници от автобуса за Асизи. Независимо дали Хари вярваше, или не, останките на този свещеник и предполагаем убиец бяха обявени безспорно и официално за останки на брат му.

За да се увери, че е разбран, накрая кардинал Маршано бе сторил още нещо — докато слизаше по стъпалата към мерцедеса, той се обърна и строго погледна Хари. Този поглед говореше по-красноречиво от всичко казано или намекнато. Стояха пред забранена врата, зад която дебне опасност. Най-доброто за Хари бе да приеме каквото му се предлага и да изчезне бързо и тихо. Докато все още може.

15

Ispettore capo, Gianni Pio Questura di Roma sezione omicidi3

Хари седеше в хотелската стая и въртеше между пръстите си картичката на Пио. Отец Бардони го докара малко преди пладне и обеща да дойде утре сутрин в шест и половина, за да потеглят към аерогарата. Ковчегът на Дани щял да ги чака там с готови документи. Хари трябвало само да се качи на самолета.

Лошото бе, че дори и след предупреждението на кардинала Хари не можеше да стори това. Не можеше да отнесе у дома нечие тяло и да го положи навеки в гроба на Дани, след като дълбоко в сърцето си знаеше, че не е той. Нито пък чрез погребението да помогне на следователите веднъж завинаги да обърнат страницата с убийството на римския кардинал; нещо, което на практика би заклеймило навеки Дани като убиец. А след срещата си с Маршано Хари бе по-уверен отвсякога, че това не е истина.

Трябваше да предприеме нещо, и то час по-скоро.

В Рим часът бе дванайсет и половина — три и половина след полунощ в Лос Анджелис. От кого можеше да потърси помощ по това време, без да получи в отговор само съчувствие? Дори ако Байрън Уилис или някой друг от кантората успееше да му уреди съдействието на виден римски адвокат, това едва ли щеше да стане в близките няколко часа.

А и да станеше, какво от това? Щяха да се срещнат. Хари щеше да обясни какво се е случило. И започваше пак отначало. Не ставаше дума просто за сбъркан труп, а за следствие по убийство в най-висшите сфери. За нула време всички щяха да се озоват под прицела на медиите и в световните новини — той, фирмата и клиентите. Не, трябваше да потърси друг начин. Да подходи отвътре, да потърси помощта на човек, който вече знае какво става.

Хари отново погледна картичката на Пио. Защо пък да не потърси помощ от италианския детектив? Вече донякъде се познаваха и личеше, че Пио би желал да поговорят отново. Все някому трябваше да се довери и бе готов да избере Пио.

12:35

От кабинета на Пио някой обясни на развален английски, че ispettore capo не е там, но записа номера на Хари и обеща да се обади. Нищо повече. Щял да се обади. Кой знае кога.

12:55

Какво да стори, ако Пио не се обади? Хари не знаеше. Можеше само да заложи на полицая и неговия професионализъм, да се надява, че ще позвъни до шест и половина сутринта.

13:20

Хари си бе взел душ и се бръснеше, когато телефонът иззвъня. Той веднага грабна слушалката, без да обръща внимание, че я зацапва с пяна.

— Мистър Адисън…

Хари никога нямаше да забрави този глас — гласа на Яков Фарел.

— Открихме нещо ново във връзка с вашия брат. Сметнах, че може да ви заинтересува.

— Какво?

— Предпочитам да видите сам, мистър Адисън. Ще пратя шофьор да ви откара близо до мястото на експлозията. Там ще се срещнем.

— Кога?

— След десет минути.

— Добре, след десет минути.

Шофьорът се казваше Лестинги или Лестини. Хари не чу добре, а и не запита повторно, защото човекът явно не говореше английски. Облечен с кремава спортна риза, джинси, маратонки и грамадни тъмни очила, Хари мълчаливо се настани на задната седалка на кафявия опел. Облегна се и загледа прелитащите наоколо римски улици.