Ден за изповед

Хари пристъпи към един от столовете и седна. Все още потресено от убийството на кардинал Парма, италианското правителство бе помолило в идентифицирането и аутопсията на жертвите от Асизи да се включат повече хора, тъй че зловещата задача бе изпълнена бързо и делово. Сетне останките бяха изпратени от моргата — при Института по съдебна медицина в Римския университет — към най-близките погребални бюра, за да бъдат подготвени за погребение в запечатани ковчези. И въпреки че се намираше в центъра на следствието, Дани получи същите грижи. Сега беше нейде тук, в сградата на Гаспари, и обезобразеното му тяло лежеше както всички останали в запечатан ковчег, очаквайки да поеме към погребението.

Хари можеше да го остави така, дори навярно трябваше да го остави така — без да отваря ковчега; просто да го придружи до гробището в Калифорния. Но не можеше. Не и след всичко станало. Нямаше значение как изглежда Дани. Трябваше да го види за сетен път, да изпълни последния ритуал, който казваше: Извинявай, че не бях тук, когато ти трябвах. Извинявай, че някак се вкопчихме в огорчението и неразбирането. Че така и не поговорихме, не изяснихме нещата, дори не се опитахме да разберем… Или просто да каже: Сбогом, каквото и да си мислиш, аз те обичах и винаги ще те обичам.

— Мистър Адисън… — Отец Бардони бе застанал до него. — За ваше добро е… Виждал съм как не по-малко решителни хора от вас рухват пред гледката на невъобразимото… Приемете волята Божия. Знайте, че брат ви би искал да го запомните какъвто е бил.

Вратата зад тях изскърца и влезе мъж с късо подстригана побеляла коса. Беше красив, висок над метър и осемдесет и излъчваше нещо странно — аристократично, но в същото време добро и човечно. Носеше черно расо, червена кардиналска наметка, червена шапчица и тежък златен кръст на гърдите.

Отец Бардони леко се поклони.

— Ваше преосвещенство…

Човекът кимна и измести поглед към Хари.

— Аз съм кардинал Маршано, мистър Адисън. Дойдох да изкажа искрените си съболезнования.

Говореше превъзходен английски и личеше, че го владее свободно. Същото се отнасяше и до маниерите му; очите, движенията, всичко в него вдъхваше на околните увереност и спокойствие.

— Благодаря, ваше преосвещенство…

Макар че дружеше с могъщи финансисти и знаменити актьори, Хари никога не бе срещал кардинал, при това толкова видна църковна фигура. Колкото и да се бе откъснал от църквата, ранното католическо възпитание си каза думата и той изпита дълбоко смирение. Сякаш го посещаваше държавен глава.

— Отец Даниъл дълги години бе мой личен секретар…

— Знам…

— Сега чакате тук, в тази стая, защото желаете да го видите…

— Да.

— Вие не знаете, но отец Бардони ми се обади, докато бяхте при синьор Гаспари. Навярно се е надявал да бъда по-убедителен от него. — Едва доловима усмивка плъзна по устните на кардинала и веднага изчезна. — Аз го видях, мистър Адисън. Полицията ме помоли да идентифицирам тялото. Видях каква ужасна смърт го е сполетяла. Какво могат да причинят горделивите човешки изобретения.

— Няма значение… — Хари не смяташе да отстъпи дори и пред Маршано; изборът му бе дълбок и съвсем личен, единствено между него и Дани. — Надявам се да ме разберете.

След дълго мълчание Маршано изрече тихо:

— Да, разбирам.

Отец Бардони се поколеба, сетне напусна залата.

— Много приличате на брат си — промълви Маршано. — Смятайте го за комплимент.

— Благодаря, ваше преосвещенство.

В този момент вратата край олтара се отвори и отново влезе отец Бардони, следван от Гаспари и едър мъж с безупречно бяла престилка, който тласкаше болнична количка. Върху нея имаше малък, едва ли не детски ковчег. Хари усети как сърцето му подскочи до гърлото. Вътре лежеше Дани или по-точно онова, което бе останало от него. Хари пое дълбоко дъх и зачака. Как да се подготви човек за нещо подобно? Как е възможно изобщо? Най-сетне погледна отец Бардони.

— Помолете да го отворят.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Маршано кимна. Гаспари се поколеба, после рязко се приведе напред и същевременно вдигна капака на ковчега.

За момент Хари остана неподвижен. После събра сили, прекрачи напред и надникна. В същия миг чу собственото си ахване. Нещото лежеше по гръб. Дясната част от гръдния кош липсваше почти изцяло. Вместо лице имаше някаква размазана каша от череп и сплъстена коса с назъбена дупка вместо дясно око. Двата крака бяха откъснати до коленете. Хари потърси ръце, но и те липсваха. А най-ужасното беше, че някой бе надянал на покойника слипове, сякаш за да закрие неприличната гледка на гениталиите, независимо дали ги имаше, или не.

— О, господи — изпъшка той. — Мамицата им мръсна, господи!

Заля го вълна от ужас, погнуса и отчаяние. Лицето му пребледня и трябваше да протегне ръка, за да не падне. Нейде далече бръщолевеха на италиански и едва след известно време той осъзна, че говори Гаспари.

— Синьор Гаспари се извинява за вида на брат ви — преведе отец Бардони. — Би искал отново да затвори ковчега и да го отнесе.

Хари вдигна очи към Гаспари.

— Не още, помолете го да почака…