Ден за изповед

Стига! Хари щракна лампата, отметна завивките, стана и отиде до малкото писалище и телефона. Взе записките си и прегледа договорите, които бе нахвърлял, преди да излезе. Договор с киноактриса да продължи да работи четвърта година в телевизионен сериал срещу повишение с петдесет хиляди на епизод. Споразумение с известен автор да доизлъска един сценарий, преработван вече четири пъти. Хонорар петстотин хиляди долара. Окончателен договор с един от най-видните режисьори да снима два месеца в Малта и Банкок срещу хонорар от шест милиона долара или десет процента от брутната печалба. Половин час по-късно договорът престана да бъде окончателен, защото изпълнителят на главната роля изведнъж се отказа. След още два часа и пет-шест телефонни разговора актьорът отново се съгласи да играе, но режисьорът вече обсъждаше други предложения. Разговор с кинозвезда, обядваща в най-модния холивудски ресторант, след това с шефа на студиото нейде по магистралата из долината Сан Фернандо, после пак с агента на режисьора. В крайна сметка се свързаха едновременно с дома на режисьора в Малибу. След четирийсет минути преговори режисьорът отново пое филма и се приготви утре сутрин да тръгва за Малта.

Когато приключи, Хари бе осигурил сделки за около седем и половина милиона долара. Пет процента от тях, тоест приблизително триста седемдесет и пет хиляди, се разпределяха между неговата фирма, Уилис, Розенфелд и Бари. Доста приличен резултат за човек, работещ на автопилот след тревожен ден и безсънна нощ, при това в хотелска стая на другия край на света. Именно на това дължеше професията и мястото си… и затова плащаше скъпо и прескъпо, плюс премии, плюс надбавки, плюс… Хари Адисън бе напуснал родното си градче, за да върви все нагоре… Изведнъж всичко това му се стори дребнаво и кухо.

Той рязко изключи лампата и затвори очи в тъмнината. Сенките дойдоха веднага. Опита се да ги прогони, да мисли за нещо друго. Но те продължаваха да идват. Вървяха бавно край някаква далечна просветваща стена, после завиваха и тръгваха право към него. Призраци. Един, два, три, четири.

Мадлин.

Баща му.

Майка му.

И после…

Дани…

13

8 юли, сряда, 22:00

Тихо се спуснаха по стъпалата. Хари Адисън, отец Бардони и директорът на погребалното бюро синьор Гаспари. Долу Гаспари ги упъти наляво по дълъг коридор с жълто-кафяви стени, по които висяха умилителни италиански пейзажи.

Хари бавно докосна джоба на сакото си и отново усети плика, който му бе дал Гаспари преди малко. Вътре бяха няколкото лични вещи на Дани, открити на мястото на експлозията — обгоряла лична карта от Ватикана, почти непокътнат паспорт, ръчен часовник и чифт очила с пукнато ляво стъкло и липсващо дясно. От четирите предмета часовникът най-ясно разкриваше ужаса на станалото. С изгоряла каишка, почернял стоманен корпус и натрошено стъкло, той бе спрял на 3 юли в 10:51 — секунда, след като мощен експлозив семтекс бе хвърлил автобуса във въздуха.

Тази сутрин Хари най-сетне взе решение. Щеше да погребе Дани в едно малко гробище на запад от Лос Анджелис. За добро или за зло, Хари живееше в Лос Анджелис, работеше там и въпреки мъчителното премеждие едва ли щеше да се пресели другаде. Нещо повече, допадаше му мисълта, че Дани ще бъде наблизо. От време на време щеше да наминава край гроба да види дали го поддържат, а може би и да си поговори с покойника. Така и двамата нямаше да бъдат забравени или самотни. И по ирония на съдбата тази близост може би щеше да смекчи онова, което ги разделяше толкова дълго.

— Мистър Адисън, умолявам ви… — Отец Бардони говореше тихо и състрадателно. — Тъй ще е по-добре и за вас. Запомнете го жив, а не така.

— И аз бих желал, отче, но не мога…

Спорът дали да отворят ковчега, за да види брат си, бе възникнал преди броени минути, по време на краткото пътуване от хотела до погребалното бюро. Всъщност Хари нямаше ни най-малко желание да го стори, но знаеше, че пропусне ли, ще съжалява до края на дните си. Особено след години, когато остарее и хвърли поглед назад.

Гаспари спря, отвори една врата и ги въведе в малка сумрачна зала, където имаше простичък дървен олтар и няколко реда столове. Каза нещо на италиански и излезе.

— Помоли ни да изчакаме тук…

Зад очилата с черни рамки очите на отец Бардони изразяваха все същите чувства и Хари усети, че свещеникът пак ще го моли да се откаже.

— Знам, че имате добри намерения, отче. Но недейте, моля ви…

Хари го погледна право в очите, за да се увери, че е разбрал, после се извърна към залата.

Също като цялата сграда, залата бе старинна и овехтяла. Напуканите неравни стени бяха измазвани безброй пъти и имаха същия землисто жълт цвят като външния коридор. В контраст с черното дърво на олтара и столовете срещу него, керамичните плочките на пода изглеждаха почти бели — загубили всякакъв цвят за години, може би и векове под нозете на хора, идващи да седнат, да погледат и да си тръгнат все по една и съща причина. Да се простят насаме с покойника.