Ден за изповед

Как можеше да узнае какви са били тези години? Донесли ли бяха духовен плод или само абстрактни познания? Защо морският пехотинец Дани бе станал свещеник? Хари просто не го разбираше. И нищо чудно, по онова време почти не си говореха, тъй че как можеше да запита, без това да прозвучи осъдително? Но сега, докато гледаше осветения купол на катедралата, той неволно се зачуди дали нейде в самия Ватикан няма нещо, което е призовало Дани и сетне го е тласнало към гибел.

От кого или от какво се боеше толкова? Откъде бе тръгнало всичко? Засега най-важно изглеждаше взривяването на автобуса. Ако полицията успееше да открие кой и защо го е извършил, щяха да разберат дали е било насочено срещу Дани. И ако се окажеше така, ако полицията намереше извършителите, щяха да направят огромна крачка към онова, което Хари все още вярваше дълбоко в сърцето си — че Дани няма вина и всичко е инсценирано. По някаква неизвестна причина.

Отново чу гласа, изпълнен със страх.

Боя се, Хари… Не знам какво да сторя… или… какво ще се случи. Бог да ми е на помощ.

11

23:30

След като не успя да заспи, Хари излезе и тръгна по Виа Кондоти. Просто скиташе сред късните минувачи и зяпаше витрините. Преди малко бе позвънил в Лос Анджелис, за да разкаже на Байрън Уилис за срещата си с Яков Фарел и да го предупреди, че вероятно ще бъде потърсен от ФБР. После обсъди с него нещо съвсем лично — къде да погребат Дани.

Тази подробност — за която Хари изобщо не бе помислил — изникна, след като младият отец Бардони, с когото се срещнаха в апартамента на Дани, му съобщи по телефона, че никой не знае отец Даниъл да е оставил завещание и поради това директорът на погребалното бюро трябва да се свърже с колегата си в града, където ще бъдат погребани останките на Дани след пристигането.

— Къде би искал той да го погребем? — тихо попита Байрън Уилис.

Хари можеше да отговори само едно:

— Не знам…

— Имате ли семеен парцел?

— Да — каза Хари. Имаха парцел в родния си град Бат, щата Мейн. В едно малко гробище над река Кенебек.

— Би ли му харесало там?

— Байрън, аз… просто не знам…

— Хари, обичам те и знам, че страдаш, но решението е само твое.

Хари се съгласи, благодари му и излезе. Сега вървеше и размишляваше. Чувстваше се неспокоен, дори притеснен. Байрън Уилис бе най-добрият му приятел, но и с него говореше за семейството си само в най-общи линии. Байрън не знаеше нищо повече от това, че Хари и Дани са израснали в малко крайморско градче в Мейн, че баща им е работил на доковете и че на седемнайсетгодишна възраст Хари получил стипендия за Харвард.

Всъщност Хари не бе разговарял с никого за семейството си. Нито с Байрън, нито със съквартирантите си в колежа, нито с жените. Никой не знаеше за трагичната смърт на сестра им Мадлин. Никой не знаеше, че само година по-късно баща им загина при злополука в пристанището. Че объркана и изплашена, майка им се омъжи повторно след по-малко от десет месеца и трябваше да се преселят в мрачната викторианска къща на овдовял търговец на замразени храни, който имаше още пет деца, изобщо не се свърташе вкъщи и смяташе брака за средство да си осигури безплатна домакиня и детегледачка. Че в юношеството си Дани вечно имаше неприятности с полицията.

Или че двамата братя бяха сключили споразумение да се измъкнат час по-скоро, да оставят завинаги в миналото тия дълги и мрачни години, да избягат, без да поглеждат назад… и да си помагат взаимно да стане така. Сториха го наистина, но по различни пътища.

Как, по дяволите, след всичко това да приеме съвета на Байрън Уилис и да погребе Дани в семейния парцел? Та той би се преобърнал в гроба! Или направо би изскочил навън, за да сграбчи Хари за гърлото и да го метне на своето място! А утре човекът от погребалното бюро щеше да го попита къде да изпратят останките след пристигането им в Ню Йорк. Какво да му отговори? При други обстоятелства би било забавно, дори смешно. Но сега не беше. До утре трябваше да намери отговор. А все още нямаше ни най-малка представа.

Половин час по-късно Хари се върна в „Хаслер“, потен и разгорещен от разходката. Когато спря на рецепцията да си вземе ключа, все още не бе стигнал до решение. Искаше само да иде горе, в стаята, да си легне и да потъне в забравата на дълбок, непробуден сън.

— Една жена е дошла да ви види, мистър Адисън.

— Жена ли? — Хари не познаваше никого в Рим, освен полицаите. — Да не би да грешите?

Портиерът се усмихна.

— Не, сър. Много привлекателна, със зелена вечерна рокля. Чака ви в зимната градина.

— Благодаря.

Хари се отдалечи. Вероятно от кантората бяха помолили някоя клиентка в Рим да го поразсее. След тежкия ден съвсем не му беше до забавления. Пет пари не даваше коя е и как изглежда.