Ден за изповед

Хари погледа, после се завъртя и бавно мина през спалнята към хола. Едва сега забеляза котлона върху библиотечката. До него имаше буркан нес кафе и самотна чаша с лъжичка в нея. Това бе всичко. Нито кухня, нито печка, нито хладилник. Такава квартира би наел първокурсник в Харвард, който няма пукнат грош и разчита единствено на стипендията.

— Гласът му…

Хари се обърна. Фарел стоеше на прага на спалнята и го гледаше. Бръснатата му глава сякаш изведнъж бе станала прекомерно голяма за тялото.

— Гласът на брат ви от записа. Казахте, че ви се сторил изплашен.

— Да.

— Като че се е боял за живота си?

— Да.

— Спомена ли някакви имена? Общи познати. Роднини. Приятели.

— Не, никакви имена.

— Помислете внимателно, мистър Адисън. Отдавна не сте се чували с брат си. Бил е разстроен. — Продължавайки да говори, Фарел пристъпи към него. — Хората често забравят едно или друго, когато са развълнувани.

— Ако бе споменал имена, щях да ги кажа на италианската полиция.

— Каза ли защо отива в Асизи?

— Изобщо не спомена за Асизи.

— А някой друг град? — настоя Фарел. — Място, където е ходил или смята да иде.

— Не.

— Дати? Някакъв ден. Важен час.

— Не — повтори Хари. — Нито дати, нито час. Нищо такова.

Очите на Фарел отново се впиха в него.

— Значи сте абсолютно сигурен, мистър Адисън…

— Да, абсолютно сигурен.

Рязко почукване привлече вниманието им. Вратата се отвори и вътре влезе шофьорът на сивия фиат — Пилгер, както го нарече Фарел. Оказа се по-млад, отколкото изглеждаше в колата, с гладко бебешко лице, по което едва набождаше мъх. След него вървеше свещеник. Също тъй млад, вероятно под трийсет, висок, с къдрава тъмна коса и черни очи зад очила с черни рамки.

Фарел заговори на италиански. Размениха няколко думи и Фарел се обърна към Хари.

— Това е отец Бардони, мистър Адисън. Той работи за кардинал Маршано. Познавал е брат ви.

— Знам малко английски — тихо каза отец Бардони и се усмихна. — Позволете ми да изразя най-дълбоки съболезнования…

— Благодаря — кимна Хари с искрена благодарност. За пръв път някой споменаваше Дани, без да го свързва с убийството.

— Отец Бардони идва от погребалното бюро, където се пазят останките на брат ви — каза Фарел. — В момента издават необходимите документи. Утре ще можете да ги подпишете. Отец Бардони ще ви придружи до бюрото. А вдругиден сутринта до аерогарата. Имате резервирано място в първа класа. Останките на отец Даниъл ще пътуват със същия самолет.

— Благодаря — повтори Хари. В момента искаше само да се измъкне от потискащата сянка на полицията и час по-скоро да отпътува с тялото на брат си.

— Мистър Адисън — предупреди го Фарел, — следствието не е приключило. По наша молба в Щатите с вас ще се заеме ФБР. Ще пожелаят да ви разпитат подробно. Да поговорят с мистър Уилис. Ще питат за имената и адресите на роднини, приятели, колеги от армията и всякакви хора, с които е имал работа брат ви.

— Нямаме живи роднини, мистър Фарел. Дани и аз бяхме последните от семейството. Колкото до неговите приятели и колеги, не знам нищо. Просто не познавах живота му… Но ще ви кажа едно. Не по-малко от вас искам да знам какво се е случило. Може би дори повече. И смятам да разбера.

За момент Хари се втренчи във Фарел. После кимна на отец Бардони, хвърли сетен поглед из стаята — един последен, съкровен миг, за да види къде и как е живял Дани — и тръгна към вратата.

— Мистър Адисън.

Гласът на Фарел изплющя зад него като камшик и Хари се завъртя.

— Когато се срещнахме, казах, че ме интересува онова, което премълчавате… Все още ме интересува… Като адвокат би трябвало да знаете, че понякога най-незначителен факт допълва картината… Нещо толкова дребно на вид, че човек отминава, без да го забележи.

— Казах ви всичко, което съобщи брат ми…

— Така твърдите вие, мистър Адисън. — Фарел присви очи и свирепо се втренчи в Хари. — Но аз бях облян с кръвта на кардинал. Не ще позволя да ме окъпе кръвта на папата.

10

Хотел „Хаслер“, все още 7 юли, понеделник, 22:00

— Страхотно! Страхотно! Харесва ми!… Той обади ли се?… Не, не вярвах да позвъни. Къде е?… Крие ли се?

Хари стоеше сред хотелската стая и се смееше гръмогласно. Стиснал здраво телефона, бос, по риза с навити ръкави, той пристъпи да се подпре на старинното писалище до прозореца.

— Какво пък, момчето е само на двайсет и четири, при това знаменитост. Нека върши каквото си иска.

Хари остави слушалката и върна телефона върху писалището сред купчината бележници, факсове, моливи, недоядени сандвичи и смачкани записки. Кога ли се бе смял за последен път? Но ето че днес се разсмя, и то от сърце.