Ден за изповед

Кардинал Никола Маршано седеше на тъмно и слушаше равномерното потропване на колелата, докато влакът набираше скорост, устремен на югоизток от Милано към Флоренция и Рим. Навън бледата луна пръскаше над италианското поле оскъдни лъчи, колкото да се усеща, че го има. За момент Маршано си помисли за римските легиони, крачили преди векове под същата луна. Днес те бяха призраци. Един ден той също щеше да ги последва и животът им също като техния да се превърне в едва забележима драскулка върху безкрайния график на времето.

Влак 311 бе напуснал Женева снощи в осем и двайсет и пет, прекоси швейцарско-италианската граница малко след полунощ и щеше да пристигне в Рим около осем часа тази сутрин. Дълго пътуване, особено като се има предвид, че самолетът минаваше същото разстояние за два часа, но Маршано искаше да размисли насаме, без да го безпокоят.

Като божи служител, обикновено той носеше църковни одежди, но сега бе облякъл светски костюм, за да не привлича излишно внимание. Със същата цел първокласното спално купе бе резервирано на името Н. Маршано. Честен и простичък начин да запази анонимност. Купето бе тясно, но му осигуряваше най-необходимото — място за сън, ако изобщо успееше да заспи; и още по-важно — непрестанно движение, за да приеме обаждане по клетъчния си телефон без страх, че може някак да бъде засечено.

Сам сред тъмнината, той се мъчеше да не мисли за отец Даниъл — за полицейските обвинения, откритите доказателства, взривения автобус. Тия неща принадлежаха на миналото и той не смееше да поглежда към тях, макар да знаеше, че рано или късно ще трябва лично да се изправи насреща им. От тях зависеше не само неговото бъдеще, но и бъдещето и оцеляването на църквата.

Маршано погледна електронния си часовник, чиито зеленикави цифри бледо сияеха в мрака.

1:27

Клетъчният телефон на масичката до него мълчеше. Кардиналът потропа с пръсти по тесния подлакътник на креслото, после приглади прошарената си коса. Приведе се напред и наля в чашата последните глътки „Сасикая“. Много сухо и с извънредно богат букет, великолепното червено вино бе скъпо и почти неизвестно извън Италия. Неизвестно, защото самите италианци го пазеха в тайна. Италия гъмжеше от тайни. С възрастта те сякаш ставаха все по-многобройни и по-опасни. Особено за могъщ и влиятелен човек, какъвто бе шейсетгодишният кардинал.

1:33

Телефонът продължаваше да мълчи. Маршано започваше да се тревожи, че нещо не е наред. Но не си позволяваше да го помисли, преди да узнае със сигурност.

Докато отпиваше глътка вино, погледът му плъзна от телефона към куфарчето върху леглото. Вътре, в един плик под личните му вещи и документите, се спотайваше кошмар. Аудиокасета, която му доставиха преди два дни в Женева, докато обядваше. Тя пристигна в пакет с надпис СПЕШНО. Нямаше нито обратен адрес, нито какъвто и да било знак от кого е изпратена. Ала щом я изслуша, той веднага разбра откъде идва и с каква цел.

Като главен администратор на имотите на Светия престол, кардинал Маршано бе човек, от когото зависеше всяко решение по инвестирането на стотици милиони долари. И като такъв — един от малцината знаещи точните суми и точното място на инвестиране. Безмилостно тежката отговорност сама по себе си тласкаше към пороците, заплашващи открай време всеки властник — корупция и душевна поквара. Неуспелите да устоят на това изкушение най-често страдаха от алчност или високомерие, понякога и от двете. Но не и Маршано. Страданията му идваха от жестокия сблъсък между човеколюбието и безпределната вярност към църквата; а най-много го мъчеше собственото му положение на високопоставен църковен служител.

Сега, след убийството на кардинал Парма, касетата бе доставена в точно определен час, за да го тласне още по-надълбоко в мрака. Тя застрашаваше не само личната му безопасност; самото й съществуване повдигаше нови, далеч по-тежки въпроси: Какво друго знаят? На кого може да вярва?

Единственият звук бе потракването на колелата по релсите. Влакът наближаваше Рим. Защо не се обаждаха? Какво ставаше? Вече бе сигурен, че нещо се е объркало.

Внезапно телефонът забръмча.

Маршано подскочи и за момент застина. Сигналът се повтори. Кардиналът се опомни и протегна ръка.

— Si — изрече той тихо и боязливо. Кимна едва доловимо и изслуша какво говорят отсреща. Накрая прошепна: — Grazie.

И изключи телефона.

8

Рим, 7 юли, вторник, 7:45

Яков Фарел беше швейцарец.

Освен това вече над двайсет години беше шеф на Ufficio Centrale Vigilanza1 — пръв човек във ватиканската полиция. Малко след седем сутринта той позвъни на дълбоко заспалия Хари и обясни, че трябва непременно да поговорят.