Ден за изповед

Пио погледна Роскани и кимна към вратата. Без да му обръща внимание, Роскани продължаваше да се взира яростно в Хари, като че лично той бе убил кардинал Парма.

Пио го дръпна настрани и каза нещо на италиански. Роскани се поколеба. Пио добави още няколко думи. Роскани омекна и двамата излязоха.

Хари изчака вратата да хлопне зад тях и извърна глава. Дългокосата жена зад компютъра го гледаше втренчено. Той сви рамене и отиде до прозореца. Просто за да направи нещо. През дебелото стъкло видя долу тясната калдъръмена улица и отсрещната тухлена сграда. В края на уличката имаше здание, напомнящо пожарна. Чувстваше се като в затвор.

В каква каша се бе забъркал, по дяволите? Ами ако се окажеха прави и Дани имаше пръст в убийството? Не, невъзможно. Наистина ли? Като юноша Дани бе имал проблеми с полицията. Не кой знае какви, но все пак проблеми, както става с повечето немирни хлапета. Дребни кражби, вандализъм, свивания, размирици. Това бе и една от причините да постъпи в морската пехота — за да се научи на дисциплина. Но тия неща лежаха в далечното минало; бе загинал като зрял мъж и дългогодишен свещеник. Хари просто не можеше да си го представи като убиец. И все пак — не му се искаше да го мисли, ала бе вярно — морските пехотинци знаеха как да убиват. Ами телефонното обаждане? Дали не се бе обадил тъкмо по тази причина? Дали не бе имал с кого да поговори, след като е извършил престъплението?

Вратата изскърца и влезе Пио. Хари погледна зад него, но Роскани не се появи.

— Имате ли хотелска резервация, мистър Адисън?

— Да.

— Къде?

— В „Хаслер“.

— Ще наредя да откарат багажа ви там. — Пио бръкна в джоба си, извади паспорта на Хари и му го подаде. — Ще ви трябва, когато се настанявате.

Хари зяпна.

— Мога ли да си вървя?…

— Вероятно сте уморен… от скръб и от пътуването. — Пио се усмихна любезно. — И от този сблъсък с полицията, за който едва ли сте се готвили. Може би наложителен според нас, но не твърде гостоприемен. Бих искал да ви обясня какво се случи и какво става в момента… На четири очи, мистър Адисън… В края на улицата има едно тихо заведение. Харесвате ли китайската кухня?

Хари още не можеше да се опомни. Доброто ченге и лошото ченге. Също като в Щатите. В момента Пио беше добро ченге, съюзник на Хари. Ето защо Роскани водеше разпита. Но явно не бяха свършили и смятаха да продължат по този начин. В крайна сметка не му оставяха избор.

— Да — каза той след дълго мълчание. — Харесвам китайската кухня.

6

„Честита Коледа от семейство Адисън“

Хари още виждаше снимката с окичената елха в дъното и усмихнатите лица около нея, всяко с шапка на Дядо Коледа. Тя и до днес лежеше в дома му на дъното на някое чекмедже — вече не пъстра, а избеляла, почти пастелна. Последния път, когато всички се бяха събрали заедно. Родителите им, вече отдавна надхвърлили трийсетте, Хари единайсетгодишен, Дани на осем, а Мадлин почти на шест. Шестият й рожден ден се падаше на първи януари. Две седмици по-късно почина.

Беше неделен следобед — ясен, слънчев и много студен. Той, Дани и Мадлин играеха на замръзналото езерце недалеч от дома си. Наблизо група по-големи деца играеха хокей. По някое време подгониха шайбата право към тях.

Хари още чуваше резкия пукот на леда. Беше като пистолетен изстрел. Видя как хокеистите рязко спират. Сетне ледът под Мадлин просто изчезна. Тя потъна, без дори да издаде звук. Хари викна на Дани да тича за помощ, смъкна якето и се хвърли подир нея. Но долу имаше само леден мрак.

Водолазите от пожарната я извадиха едва привечер. Зад голите дървета небето се обливаше в кръв.

Когато водолазите се зададоха по леда, Хари, Дани и родителите им чакаха сред снега заедно със свещеника. Високият, мустакат шеф на пожарната бе загърнал телцето в одеяло и крачеше най-отпред.

От безопасния бряг ги гледаха мълчаливо хокеистите, братята и сестрите им, съседи, познати и непознати.

Хари понечи да тръгне напред, но баща му здраво го стисна за рамото. Когато излезе на брега, старшият пожарникар спря и свещеникът изрече последна молитва над одеялото, без да го разгръща. Сетне шефът на пожарната и водолазите, както си бяха с бутилките на гърба, тръгнаха към чакащата бяла линейка. Положиха Мадлин вътре, затвориха вратите и линейката се отдалечи през здрача.

Хари проследи с поглед червените светлинки, докато изчезнаха. Накрая се обърна. Дани стоеше до него — осемгодишен, разтреперан от студ. Гледаше го.

— Мадлин е мъртва — изрече той, сякаш още не можеше да проумее.

— Да… — прошепна Хари.

Беше неделя, петнайсети януари хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Живееха в Бат, Мейн.

* * *

Пио имаше право, китайският ресторант на Виа Деле Куатро Фонтане наистина се оказа тихо заведение в края на улицата. Или поне тихо бе там, където седяха — край лъскана лакирана масичка в дъното, далеч от червените фенери на входа и многобройните посетители, дошли за обяд. На масичката пред тях имаше чайник и голяма бутилка минерална вода.

— Знаете ли какво е семтекс, мистър Адисън?

— Експлозив.