Ден за изповед

Очевидно моментът не беше добър. Полицаите беснееха, че едно тъй жестоко и възмутително престъпление е извършено в техния град, пред очите им и пред телевизионните камери. Това означаваше, че всяка подробност от тяхното разследване ще е под зоркия поглед на медиите, тоест ще нажежава още повече градуса на напрежението. Хари сметна за най-разумно да забрави засега личните си чувства и просто да отговаря на въпросите им, доколкото може. Скоро щяха да разберат, че не знае нищо повече от онова, което и бездруго искаше да им каже.

5

— Откога членувате в комунистическата партия, мистър Адисън? — попита Роскани и се приведе напред, подпрял ръка върху бележника си.

— В комунистическата партия ли?

— Да.

— Изобщо не съм член на комунистическата партия.

— А откога членува брат ви?

— Не съм чувал подобно нещо.

— Значи отричате, че е комунист.

— Нищо не отричам. Но като свещеник биха го отлъчили от църквата…

Хари не можеше да повярва на ушите си. Откъде бе изникнала тази история? Искаше му се да стане, да ги попита откъде им хрумват подобни фантазии и за какво изобщо говорят, по дяволите. Но не го стори. Просто продължи да седи на стола сред широкия кабинет, като се мъчеше да запази спокойствие и да не влиза в пререкания.

Двете бюра пред него бяха разположени под прав ъгъл едно към друго. Върху това на Роскани имаше компютър с множество пъстри знаци по екрана и рамка с фотография на съпругата му и трите му деца. Зад съседното привлекателна червенокоса жена въвеждаше като съдебен стенограф всичко изречено в друг компютър. Отсеченото потракване на клавишите тънеше сред шумотевицата на стария климатик под единствения прозорец, до който Пио се подпираше на стената със скръстени ръце и безизразна физиономия.

Роскани запали цигара.

— Разкажете ми за Мигел Валера.

— Не познавам такъв човек.

— Бил е близък приятел на брат ви.

— Не познавам приятелите на брат си.

Роскани отметна нещо в бележника си.

— Значи никога не е споменавал за Мигел Валера.

— Поне на мен.

— Сигурен ли сте?

— Чуйте, ние с брат ми не бяхме особено близки… Отдавна не сме разговаряли…

Роскани го огледа за миг, после се завъртя към компютъра и натрака нещо. Изчака информацията да се появи на екрана и вдигна глава.

— Телефонният ви номер е 310 — 555 — 1719.

— Да…

Изведнъж Хари наостри уши. Домашният му номер не фигурираше в указателя. Знаеше, че за тях не е трудно да го получат. Но защо?

— Брат ви е позвънил на този номер в петък, четири часа и шестнайсет минути римско време.

— Да, така е. Но не си бях у дома. Беше ми оставил вест на телефонния секретар.

— Вест? Искате да кажете съобщение?

— Да.

— И какво гласеше то?

Хари преметна крак върху крак, преброи до пет и погледна Роскани.

— Точно за това исках да поговорим.

Роскани не каза нищо. Мълчаливо го чакаше да продължи.

— Беше изплашен. Казваше, че не знае какво да прави. И какво ще се случи.

— А какво е трябвало да се случи?

— Не знам. Той не казваше.

— Какво друго казваше?

— Че не искал да говори така. И че ще опита да се обади пак.

— Обади ли се?

— Не.

— От какво се е боял?

— Не знам. Каквото и да е било, накарало го е да ме потърси след цели осем години.

— Осем години не сте разговаряли?

Хари кимна.

Роскани и Пио се спогледаха.

— Кога го видяхте за последен път?

— На погребението на майка ни. Преди десет години.

— Значи през цялото това време не сте разговаряли с брат си. После той изведнъж се обажда по телефона и не след дълго загива.

— Да…

— Имаше ли някаква по-особена причина да не се разбирате с брат си?

— Искате да кажете някакъв сблъсък? Не. Понякога тия неща са просто въпрос на време.

— Защо тъкмо вас е решил да потърси?

— Той каза… че няма с кого да поговори…

Роскани и Пио отново се спогледаха.

— Бихме желали да чуем записа на телефонния ви секретар.

— Изтрих го.

— Защо?

— Защото касетата беше пълна. Нямаше да записва новите съобщения.

— Значи няма доказателства, че е било запис. И че не е разговарял лично с вас или с другиго.

Хари подскочи на стола.

— Какво намеквате?

— Че може би не ни казвате истината.

Хари с усилие потисна гнева си.

— Първо, по време на обаждането в дома ми нямаше никого. Второ, по това време бях в студиото на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк, Калифорния, където обсъждах филмов договор с един мой клиент, сценарист и режисьор, както и премиерата на новия му филм. За ваше сведение филмът току-що излезе на екран.

— Как се нарича?

— „Лунното куче“ — глухо изрече Хари.

Роскани го изгледа втренчено, после се почеса по главата и записа нещо в бележника.

— А името на този сценарист и режисьор? — запита той, без да вдига очи.

— Хесус Аройо.

Този път Роскани надигна глава.

— Испанец.

— Латиноамериканец. По-точно мексиканец. Роден и израснал в източните квартали на Лос Анджелис.

Хари започваше да се ядосва. Притискаха го, без да му кажат каквото и да било. Държаха се тъй, сякаш смятаха, че не само Дани, но и самият той е виновен за нещо.

Роскани смачка цигарата си в пепелника.

— Защо брат ви уби кардинал Парма?

Изненадата го зашемети като удар.

— Какво?…

— Защо брат ви уби кардинал Розарио Парма, папски наместник в Рим?

— Това е абсурд!