Ден за изповед

От друга страна, Итън имаше право — полицията издирваше Дани. А Дани беше американски свещеник. Свещеник, който говори английски с американски акцент, моментално попадаше под подозрение. Щом го зърнеха, хората биха се запитали дали лицето под наболата брада не изглежда познато. А и наградата… Сто милиона лири. Около шейсет хиляди долара. Кой ли не би рискувал да предизвика скандал, като повика полицията, дори и да се окаже, че е сбъркал?

И изобщо какво знаеше за свещениците? Ами ако някой духовник го заговореше? Ако някой го помолеше за помощ? Така или иначе, решението вече бе взето, снимките направени, а Итън обещаваше да го инструктира, когато донесе документите.

Свещеник.

Отвън долитаха звуците на нощния град. Виа ди Монторо беше настрани от оживените улици и нямаше чак такава шумотевица като в хотел „Хаслер“ над Испанската стълба. Но все пак звуците не преставаха. Автомобили. Бръмчене на мотопеди. Пешеходци по тротоара.

Малко по малко шумът се превърна във фон и затихна като далечна симфония на пустотата. Горещият душ, чистите чаршафи, умората от преживяното — всичко тласкаше Хари към съня, неусетно го караше да признае колко е изтощен. Може би именно затова бе избрал да остане свещеник. Просто защото бе лесно. И защото веднъж му помогна. Другото нямаше нищо общо… това, че изпитваше странното желание да разбере какъв е бил Дани. Да изпълни буквално съвета на Херкулес. Поне за известно време да се превърне в брат си.

Той затвори очи и се унесе. В полусън отново видя коледната картичка: украсената елха зад усмихнатите лица с червени качулки — майка му, баща му, той, Мадлин и Дани.

Честита Коледа от семейство Адисън.

После видението помръкна и Хари чу в тъмнината гласа на Пио. Този глас отново нашепваше онова, което бе казал в колата на път към Рим: Знаете какво щях да си мисля на ваше място… Жив ли е брат ми? И ако да, къде се намира?

Маршано седеше сам в библиотеката пред изгасналия компютър. Книгите, които изпълваха всеки сантиметър от пода до тавана, сега му се струваха безсмислени украшения. Единствената светлина идваше от халогенната лампа върху бюрото. В светлия кръг лежеше пликът с надпис URGENTE, който му бяха доставили в Женева. Същият плик, който носеше във влака за Рим. Беше изслушал касетата в него само веднъж и не пожела да повтори. Сам не знаеше защо сега му хрумна да я чуе отново. Но идеята го привличаше неудържимо.

Той измъкна от едно чекмедже малък касетофон, отвори плика и зареди касетата. Поколеба се секунда-две, после решително натисна бутона. Лентата плъзна напред с тихо шумолене. И прозвуча тих, но съвършено ясен глас.

В името на Отца, и Сина, и Светия дух. Нека Бог, който просветлява всяко сърце, ти помогне да осъзнаеш греховете си и да се довериш на Неговото милосърдие.

Амин — изрече друг глас и продължи: — Благослови ме отче, защото съгреших. Много дни минаха от последната ми изповед. Ето моите грехове…

Изведнъж Маршано натисна с палец бутона СТОП и застина като вцепенен. Нямаше сили да слуша повече.

Една изповед бе записана тайно, без знанието на изповядващия се и свещеника. Изповядващият се грешник бе самият Маршано. Свещеникът — отец Даниъл.

Изпълнен с ужас и отвращение, тласнат от Палестрина към най-мрачните дълбини на душата си, Маршано бе подирил единственото възможно спасение. Отец Даниъл бе не само честен сътрудник и най-искрен приятел, но и изцяло отдаден на Бога свещеник. Каквото чуеше, щеше да бъде закриляно от тайната на светата изповед и нямаше да излезе извън изповедалнята.

Но ето че излизаше.

Защото Палестрина го бе записал. Без съмнение беше заръчал на Фарел да монтира електронни устройства и на други места, били те обществени или частни — навсякъде, където би могъл да отиде Маршано или някой от другите кардинали.

Обхванат от параноя, държавният секретар се отбраняваше по всички фронтове. Очевидно напълно си вярваше, че има дарба на велик пълководец, както бе споделил с Маршано преди години. Тогава беше пиян, но съвсем сериозно и с нескрита гордост се хвалеше, че още откакто в детството си узнал за прераждането, разбрал кой е — новото превъплъщение на Александър Македонски, древния завоевател на Персийската империя. Оттогава целият му живот бил посветен на борбата за власт и именно затова се издигнал тъй високо. Нямало значение дали другите вярват, след като той бил убеден, че е истина. И в течение на годините Маршано го виждаше как малко по малко се обгръща с мантията на войнствен генерал.