Ден за изповед

— Хиляди идеи, Отело. Стотици варианти. Но мога да разсъждавам само върху онова, което виждам. И чувам. А виждаме и чуваме уморен човек с наранена глава, който е изпълнил каквото са му наредили и иска да си почине. Може би дори да поспи.

Роскани рязко се завъртя към нея.

— Как тъй каквото са му наредили?

— Не знам. Просто така ми се струва. — Валентина му намигна. — Понякога всички ние вършим каквото се иска от нас, макар да не ни е по сърце.

— Не става дума за секс, Валентина — сухо каза Роскани.

— Не. — Валентина отлично разбираше, че сега не е време да го предизвиква. — Отело, аз не съм психолог, а просто една стара чанта, която е понаучила нещо в този живот. Гледам екрана и виждам човека да говори уж откровено, но ми звучи тъй, сякаш го върши по чужда воля. Като дете, което неохотно разчиства масата, за да го пуснат на улицата.

— Мислиш, че е направил записа против волята си?

— Не ме карай да си изсмуквам от пръстите, Отело. Прекалено е трудно. — Валентина се усмихна и положи ръка върху неговата. — Пък и не е моя работа. Ти му бери грижата.

44

Хари я видя да се приближава. Видя как пресича Пиаца Навона с бавна крачка, отпивайки кока-кола от пластмасова чаша. Беше със светлосиня пола, бяла блуза, висока прическа и тъмни очила. Приличаше на секретарка или туристка, унесена в колебания дали да отиде на среща, или да зареже поклонника си; всъщност можеше да е каква ли не, освен журналистка, тръгнала да разговаря с най-издирвания човек в Италия. Не личеше да води полицаи.

Тя заобиколи фонтана и отегчено се озърна наоколо. После погледна часовника си и седна на една каменна пейка близо до някакъв художник, който рисуваше с акварел. Все още неуверен, Хари изчака. Най-сетне стана, хвърли подозрителен поглед към художника и тръгна напред. Описа широка дъга, приближи се изотзад и небрежно седна на метър от нея, обърнат на другата страна. За негова изненада Адриана го погледна само за миг и извърна глава. Или бе много предпазлива, или брадата и костюмът вършеха по-добра работа, отколкото предполагаше. Въпреки отчаяното положение той изпита лека възбуда при мисълта, че не го е разпознала. Приведе глава към нея.

— Би ли желала младата дама да изчука един свещеник?

Адриана стреснато завъртя глава и за миг му се стори, че ще го зашлеви. Но тя само го сгълча на висок глас:

— Ако един свещеник желае да говори мръсотии пред някоя дама, би трябвало да го стори далеч от хорските уши.

Апартамент 12, както пишеше върху протрития ключодържател, беше на най-горния етаж в една пететажна сграда на Виа ди Монторо 47, само на десетина минути път от Пиаца Навона по посока към Тибър. Както обясни Адриана, жилището било на неин приятел, който в момента отсъствал от града. След тия думи тя рязко стана и се отдалечи, оставяйки на пейката пластмасовата чаша. Ключът беше вътре.

Хари влезе във фоайето, изкачи се догоре с малкия асансьор и откри апартамент 12 в дъното на коридора.

Щом влезе, той заключи вратата и се огледа. Апартаментът бе малък, но уютен, със спалня, хол, кухненски бокс и баня. В гардероба висяха мъжки дрехи — няколко спортни сака, панталони и два костюма. В скрина срещу леглото бяха сгънати пет-шест ризи, няколко пуловера, чорапи и бельо. В хола имаше телефон и малък телевизор. Нишата до прозореца бе приютила бюро с компютър и принтер.

Хари пристъпи до прозореца и предпазливо надникна към улицата. Всичко изглеждаше както преди малко. Минаваха коли, мотопеди, пешеходци.

Той свали сакото си, закачи го на стола и мина в кухнята. В шкафа до мивката откри чаша и понечи да си налее вода. Но не успя. Стаята се завъртя наоколо и той едва намери сили да си поеме дъх. Преживените вълнения и умората се стоварваха изведнъж с пълна сила. Истинско чудо бе, че още е жив. А намереното убежище му се струваше истински дар от боговете.

Най-сетне той събра сили да се наплиска с вода и му поолекна. Колко време бе минало, откакто напусна Херкулес и тръгна насам? Три часа? Четири? Не знаеше. Беше загубил напълно представа за времето. Погледна часовника си. Петък, 10 юли. Пет и десет след пладне. Осем и десет сутринта в Лос Анджелис. Той въздъхна дълбоко и завъртя очи към телефона.

Не. Не можеш. Дори не си го и помисляй. ФБР сигурно вече подслушваше всичките му домашни и служебни телефони. Ако се опиташе да позвъни, след част от секундата щяха да знаят къде се намира. А дори и да се свържеше с някого, без да го засекат, каква полза? Откровено казано, с какво можеше да му помогне, който и да било, дори и Адриана? Беше затънал в ужасяващ кошмар, само че наяве. Груба, жестока реалност.

И извън няколкото квадратни метра на този апартамент абсолютно нямаше къде да отиде, без риск да го хванат и предадат на полицията. А и тук… докога щеше да е в безопасност? Не можеше вечно да стои в тази квартира.

Изведнъж от съседната стая долетя шум. Някой отключваше. Сърцето му заподскача и той се притисна към стената на кухнята. Чу как външната врата се отваря.

— Мистър Адисън — високо изрече мъжки глас.