Денят след утре

— Маквей, това няма нищо общо и вие много добре го знаете. Нямате повод да я държите под стража. Това също го знаете.

Маквей го гледаше право в очите.

— Нали искате да узнаете защо е убит баща ви.

— Смъртта на баща ми няма нищо общо с Вера.

— Откъде знаете? Как можете да сте сигурен? — Маквей не беше жесток, просто опипваше почвата. — Казахте, че сте се запознали в Женева. Вие ли я потърсихте или тя вас?

— Това… това няма никакво…

— Отговорете.

— Тя… ме потърси…

— Била е любовница на Франсоа Кристиан. Точно в деня на шарлотенбургското сборище Кристиан внезапно умира, а тя изниква в Берлин с покана за бала.

Озбърн беше разгневен и напълно объркан. Какво се мъчеше да докаже Маквей? Че Вера работи за „групата“? Невъзможно! Вярваше на онова, което му бе казала преди малко. Обичаше я прекалено много, за да се усъмни.

Обърна се и погледна нагоре. Високо под тавана бяха прикрепени няколко мощни лампи, които не изгасваха никога.

— Може и да е невинна докторе — каза Маквей. — Но ние вече нямаме думата, всичко е в ръцете на германската полиция.

Вратата зад тях се отвори и в килията влезе Ремер.

— Заснехме къщата на Хауптщрасе. Нобъл ни чака.

Маквей се завъртя към Озбърн.

— Искам да видите записа.

— Защо?

— Защото това е къщата, в която ще се срещнем с Шол. Имам предвид нас двамата, докторе. Аз и вие.

110.

Джоана хвърляше последните вещи в куфара върху леглото, когато вратата се отвори и в стаята влезе Фон Холден.

— Джоана, извинявай. Прости ми…

Без да му обръща внимание, тя извади от гардероба роклята, която Ута Баур й бе ушила специално за тази вечер. Върна се при леглото и започна да я сгъва. Фон Холден постоя мълчаливо, после пристъпи зад нея и сложи ръка на рамото й. Джоана застина.

— Денят е много напрегнат за мен, Джоана… И за теб, и за господин Либаргер. Моля те, прости ми, че се държах така в кабинета…

Джоана не помръдваше, загледана в блясъка на някакъв далечен прозорец.

— Трябва да ти кажа истината, Джоана… Откакто се помня, никой не ми е казвал, че ме обича. Ти… ти ме изплаши…

— Аз да съм те изплашила? — ахна Джоана.

— Да…

Тя бавно се завъртя. Нямаше и следа от страшния, ненавиждащ поглед, който я бе ужасил преди по-малко от час. Сега очите на Фон Холден бяха нежни и плахи.

— Недей да ме измъчваш…

— Джоана, не знам дали съм способен да обичам…

По бузата й се плъзна сълза.

— Недей…

— Вярно е. Не знам дали…

Тя решително притисна устата му с длан.

— Способен си.

Фон Холден бавно разтвори ръце и Джоана се хвърли в прегръдките му. После той я целуна, тя отвърна на целувката и го усети как се възбужда. По тялото й плъзна гореща вълна, прогонваща всякакви мисли. Онова, страшното, беше изчезнало. Беше забравено и дори нещо повече — просто преставаше да съществува.

Хеликоптерът бе прелетял над Хауптщрасе 72 само веднъж, на височина сто и петдесет метра. Видеозаписът показваше триетажна вила от XIX век с голям гараж в двора. Алеята откъм улицата минаваше през порта от ковано желязо и покрай помещение за охраната. Гаражът се намираше вдясно от къщата, отляво имаше корт за тенис. Целият двор беше обкръжен от висока каменна ограда, гъсто обрасла с бръшлян.

— До гаража също има врата — обади се Нобъл. — Изглежда, че води към някаква странична уличка.

— Така е — потвърди Ремер. — Използват я от време на време.

Четиримата седяха във видеозалата над нивото на килиите. Озбърн се бе привел напред и подпираше брадата си с юмрук. Долу разпитваха Вера. Нямаше сили да си представи какво правят с нея. Но не можеше и да прогони натрапчивите мисли. Ами ако в крайна сметка Маквей се окажеше прав и тя наистина работеше за „групата“? Какви ли тайни можеше да е изтръгнала от Франсоа Кристиан? И ако беше вярно, какво общо имаше Озбърн? Какво бе търсила от него? Връзката му с Албърт Мериман беше случайност, чисто съвпадение. Вера не би могла да узнае в Женева, защото всичко започна едва след пристигането му в Париж.

На екрана се появи ново цветно изображение.

— Това е заснето от пикапа на служба за химическо чистене, изпълняващ поръчка в отсрещната сграда — обясни Ремер. — Разполагаме само с още няколко кадъра, направени от минаващи коли. Не искаме да усетят, че са под наблюдение. Затова хеликоптерът прелетя само веднъж.

Образът постепенно растеше. До главното стълбище бе спрял мерцедес. Градинарят работеше сред моравата. Това беше всичко. За момент камерата остана неподвижна, после започна да се оттегля.

— Какво е това? — внезапно запита Маквей. — Нещо се движи на горния етаж, вторият прозорец отдясно.

Ремер спря записа, върна го и пусна на бавен ход.

— Някой стои на прозореца — каза Нобъл.

Ремер отново върна кадъра, този път съвсем бавно и със специално увеличение на интересуващата ги част.

— Жена е. Не се вижда много добре.

— Може ли да се увеличи още? — запита Нобъл.

— След малко.