Денят след утре

Внезапно му хрумна да позвъни на Джоана Марш и да се опита да изкопчи нещо от нея, преди тя или някой друг да прекъсне връзката. Струваше си да опита. В сегашното положение нито един шанс не беше за подценяване. Канеше се да поиска от Ремер телефонния номер на резиденцията, когато един от двата обезопасени телефона иззвъня. Ремер се озърна към Маквей и вдигна слушалката.

— Имаме връзка с Каду. Прехвърлят ни го от службата на Нобъл в Лондон.

Маквей грабна слушалката, кимна на Нобъл да поеме другата и като прикри микрофона с длан, прошепна на Ремер:

— Засечете го.

Ремер кимна и мина на друг телефон в спалнята.

— Каду, обажда се Маквей. Нобъл също слуша. Къде се намирате?

— Телефонна кабина в малко магазинче. Северната част на града. — Каду не знаеше добре английски и подбираше думите с труд. Изглеждаше изплашен и говореше съвсем тихо, почти шепнешком. — Клас и Халдер са вражески агенти в Интерпол. Те организираха убийствата на Мериман, Лебрюн и брат му.

— Каду, за кого работите?

— Аз… не мога да ви кажа.

— Какво означава това, по дяволите? Не знаете ли?

— Маквей, моля ви, разберете… много ми е трудно…

— Добре. Карайте по-спокойно.

— Те… Клас и Халдер… ме принудиха да участвам в убийството на Лебрюн. Разполагаха с компрометиращи сведения за семейството ми. Доведоха ме в Берлин, защото знаят, че сте тук. Искаха с моя помощ да ви организират засада. Веднъж им помогнах, но разбрах, че няма спасение. Казах им… че излизам от играта…

— Каду — запита Маквей с внезапно съчувствие, — знаят ли къде сте?

— Може би, но не вярвам. Поне засега. Те имат очи навсякъде. Затова разбраха, че Лебрюн е в Лондон. Моля ви, изслушайте ме. — Гласът на Каду стана настоятелен. — Знам, че тази вечер преди приема в Шарлотенбург имате среща с Ервин Шол. Трябва да разговарям с вас. Разполагам с информация, която ще ви потрябва. Става дума за човек на име Либаргер и неговата връзка с обезглавените трупове.

Маквей и Нобъл се спогледаха с изненада.

— Каду, кажете каква е тази връзка.

— Опасно е, не бива повече да стоя тук.

— Каду, говори Нобъл. Свързан ли е доктор Залетл с обезглавяването?

— Отседнал съм в хотел „Борггреве“. Борггревещрасе 17, стая 412, най-горният етаж в дъното. Трябва да свършваме. Ще ви чакам.

Нобъл остави слушалката и погледна Маквей.

— Е, светлина ли виждаме в края на тунела, или връхлитащ влак?

— Нямам представа — сви рамене Маквей. — Поне част от това, което ни каза, беше истина.

Ремер излезе от спалнята.

— Обаждал се е от магазин за хранителни стоки в квартал Шонхолц. Изпратихме хора да проверят.

Маквей сложи ръце на кръста си и погледна настрани.

— Добре де, значи и това е било вярно.

— Страхуваш се от засада — каза Ремер.

— Да, страхувам се от засада. Но много повече ме тревожи това, че не разполагаме с никакво обвинение срещу Шол, освен показанията на Озбърн.

— Искаш да кажеш, че Каду може да запълни празнините — тихо подхвърли Нобъл. — И според теб трябва да се срещнем с него, независимо от риска.

Маквей помълча.

— Мисля, че просто нямаме друг избор.

112.

16:57

Под бледите червеникави лъчи на залязващото слънце сребристата лимузина „Ауди“ отби от Хауптщрасе и спря пред желязната порта на номер 72. Шофьорът отвори страничния прозорец и показа полицейското си удостоверение на човека от охраната.

— Името ми е Шнайдер. Нося съобщение за господин Шол.

От полумрака веднага изникнаха още двама пазачи, единият от които водеше германска овчарка. Помолиха посетителя да излезе от колата и старателно я претърсиха. Пет минути по-късно портата се отвори и Шнайдер подкара към сградата.

Във фоайето го посрещна едър мъж със свинска физиономия, облечен в смокинг.

— Имам съобщение за хер Шол.

— Предайте го на мен.

— Заповядано ми е да говоря лично с хер Шол.

Минаха в малка стая с дъбова ламперия, където телохранителят претърси Шнайдер.

— Не е въоръжен — каза той, когато в стаята влезе още един човек.

Новодошлият беше висок, красив мъж, също облечен в смокинг. Шнайдер веднага разбра, че това е Фон Холден. Стори му се по-млад, отколкото изглеждаше на снимката. Трябва да са връстници с Озбърн, помисли Шнайдер.

— Седнете, моля — каза Фон Холден и излезе през страничната врата.

Десетина минути Шнайдер седя под зоркия поглед на телохранителя. Най-сетне страничната врата се отвори и в стаята влезе Шол, следван от Фон Холден.

— Аз съм Ервин Шол.

Шнайдер стана от креслото.

— Шнайдер от Бундескриминаламт. За съжаление хер Маквей е възпрепятстван да дойде. Помоли ме да се извиня от негово име и да ви запитам дали има друга възможност за среща.

— Съжалявам — отсече Шол. — Тази вечер отлитам за Буенос Айрес.

— Жалко.

Шнайдер помълча, опитвайки да прецени събеседника си.

— И без това разполагах с твърде малко време. Маквей знаеше.

— Разбирам. Приемете още веднъж нашите извинения.

Шнайдер леко се поклони и тръгна към изхода.