Денят след утре

Джоана недоумяваше. Трябваше да пренощува в хотел и на сутринта да отлети за Лос Анджелис. Фон Холден не бе споменал за пътуване с Шол. Беше обещал да дойде при нея веднага след церемонията в Шарлотенбург. Нощта щеше да бъде само тяхна.

— Вещите ви са събрани. Пред стълбището ви чака кола. Сбогом, мис Марш.

И това бе всичко. Един пазач я придружи до изхода. После колата я отнесе. Когато погледна назад, дворецът едва се различаваше сред гъстата мъгла. Сякаш всичко, станало през последните дни, включително и срещата с фон Холден, беше само сън. Сън, който бавно изчезва в мъглата.

 — Hubshrauber50 — каза Ремер, подпирайки радиостанцията със счупената си ръка.

Синьото БМВ се стрелна край Шарлотенбургската болница и около километър по-нататък рязко зави към мрачния Рувалд парк. В средата на парка шофьорът спря и изключи фаровете. Почти веднага ослепителните прожектори на полицейски хеликоптер осветиха тревата на петдесетина метра от тях и машината с бучене се спусна надолу. Пилотът изключи двигателя и Шнайдер изтича нататък. Привеждайки глава под витлата, той отвори вратата и се вмъкна в кабината. Двигателят отново изрева, тревата се разлюля като от напор на буря и хеликоптерът бавно се издигна. Над короните на дърветата машината рязко зави наляво и изчезна в нощта.

Седнал до пилота, Шнайдер едва различаваше през мъглата как долу колата поема обратно към Шарлотенбург. Облегна се назад, стегна коланите, после разкопча сакото си и извади обвития в носна кърпа трофей, който носеше за лабораториите в Бад Годесбург — водната чаша, от която бе пил Елтон Либаргер.

123.

— Няколко дни преди да бъде убит, бащата на доктор Озбърн е изобретил скалпел. — Маквей бе извадил от вътрешния си джоб оръфан бележник и от време на време надничаше в него. — Много особен скалпел. Направен по поръчка на неговите работодатели, малка компания в едно от предградията на Бостън. Тази компания е била ваша собственост, мистър Шол.

— Никога не съм притежавал компания за производство на скалпели.

— Не знам дали са произвеждали скалпели. Знам само, че са произвели един.

Още в мига, когато Гьоц напусна залата, Маквей бе разбрал, че Шол ще слезе при тях. Самолюбието щеше да го застави. Как би могъл да пропусне възможността за среща с човека, който току-що се е изплъзнал от смъртоносна засада и въпреки всичко има нахалството да атакува на чужда територия? Но любопитството е мимолетно. След като видеше достатъчно, Шол щеше да си тръгне. Освен ако Маквей успееше да се възползва именно от това чувство. Това беше главното — да заложи на любопитството, защото на следващото ниво се криеха емоциите, а Маквей подозираше, че Шол е далеч по-емоционален, отколкото изглежда от пръв поглед. Изтърве ли емоциите си, човек престава да мисли какво говори.

— Става дума за компанията „Майкротаб“ със седалище в Уолтъм, Масачузетс. По онова време е била контролирана от канадската частна компания „Уентуърт продъктс“. Собственик е… — Маквей присви очи и отново се вгледа в записките — … някой си мистър Джеймс Толмидж от Уиндзър, Онтарио. Толмидж и директорите на „Майкротаб“ — Ърл Семюълс, Еван Харт и Джон Харис, всички от Бостън — са починали почти едновременно. Хората от „Майкротаб“ в края на 1966, Толмидж в началото на 1967.

— Никога не съм чувал за компания, наречена „Майкротаб“, мистър Маквей — каза Шол. — А сега мисля,че ви отделих достатъчно време. Мистър Гьоц ще ви прави компания, докато съм при гостите. След час ще пристигнат адвокати и ще можете да обсъдите с тях заповедта за арест.

Шол бутна стола назад и се изправи. Гьоц въздъхна от облекчение.

— Толмидж и останалите са били свързани с още две ваши компании — невъзмутимо продължаваше Маквей. — „Алама стийл лимитед“ в Питсбърг, Пенсилвания и „Стандард текнолъджис“ в Пърт Амбой, Ню Джърси. Впрочем, „Стандард текнолъджис“ е била финансирана от нюйоркската компания „ТЛТ интернешънъл“, прекратила дейността си през 1967.

Шол го изгледа с хладно любопитство.

— Защо ми изреждате всичко това?

— Просто ви давам възможност да обясните.

— Какво точно искате да обясня?

— Връзката си с всички тези компании и факта, че…

— Нямам никаква връзка с тези компании.

— Никаква?

— Абсолютно — отсече Шол с едва сдържана ярост.

Добре, помисли Маквей. Започва да побеснява.

— Разкажете ми за презокеански линии „Омега“…

Гьоц се изправи. Беше крайно време да прекрати този разговор.

— Боя се, че темата е изчерпана, детектив Маквей. Мистър Шол, гостите ви очакват.

— Питах мистър Шол за презокеански линии „Омега“ — каза Маквей, без да изпуска Шол от поглед. — Доколкото разбрах, нямате никаква връзка със споменатите компании. Нали така казахте?

— Казах край на въпросите, Маквей — повиши глас Гьоц.