Денят след утре

— С малко добра воля от двете страни бихме могли да спестим на вашия клиент значителни неприятности. Дори може изобщо да не нарушим разписанието му. — Маквей се размърда на стола. Болкоуспокояващите, които му бе дал Озбърн, започваха да отслабват, а не смееше да вземе нови. Трябваше да запази ума си бистър. — Защо просто не го помолите да слезе за няколко минути?

— А вие защо не вземете да ми кажете по човешки каква е тая шибана история?

— Бих предпочел да го обсъдя с мистър Шол. Разбира се, имате пълното право да присъствате. Или пък… можем всички заедно да придружим инспектор Ремер и да проведем разговора в далеч не тъй изискана обстановка.

Гьоц се усмихна. Насреща му седеше някакъв си държавен служител, който се опитваше да играе на чужда територия срещу един от най-могъщите хора на света. Неприятното беше, че имаха заповед. Никой не бе очаквал подобен ход — не биха могли да си представят, че Маквей ще убеди някой германски съдия да издаде подобен документ. Разбира се, тукашните адвокати на Шол веднага щяха да се заемат с въпроса. Но за това трябваше време, а Маквей явно не възнамеряваше да отстъпва. Гьоц виждаше само два начина за преодоляване на положението. Или да каже на Маквей да се пръждосва, или да помоли Шол да слезе и да омае натрапниците със сладки приказки до пристигането на адвокатите.

— Ще видя какво мога да сторя — каза той.

Стана, хвърли поглед към неподвижния Шнайдер и излезе.

Маквей кимна на Ремер.

— Мисля, че е дошъл моментът да потърсиш Либаргер.

* * *

На десетина пресечки от Шарлотенбург Фон Холден зави по една мрачна уличка. Намери свободно място край тротоара, спря таксито и изгаси светлините. Кварталът беше тих. В тази влажна мъглива вечер хората предпочитаха да си стоят у дома. Той отвори вратата, излезе и се огледа. Не видя никого. Наведе се, измъкна сака от колата и преметна дългия ремък през рамо. После метна ключовете в таксито и се отдалечи.

Десет минути по-късно пред него се появи Шарлотенбург. Фон Холден мина по пешеходния мост над Шпрее и наближи една малка вратичка в оградата зад двореца. Светлините на сградата едва се различаваха и той чак сега разбра колко се е сгъстила мъглата през последния час. Летищата сигурно бяха затворени и ако не настъпеше промяна във времето, полетите щяха да бъдат отменени до сутринта.

Пазачът го пусна да мине и той тръгна по дълга алея, оградена с кестенови дървета. Прекоси нов мост, зави наляво между високи борове и наближи мавзолея.

— Часът е девет. Къде бяхте? — долетя от мрака гневен глас и доктор Залетл излезе на алеята пред него. Беше мършав като вейка и облечен в черно, тъй че сред тъмнината се различаваше само костеливият му череп. — Дойдоха полицаи. Носят заповед за арестуване на Шол.

Залетл пристъпи напред. Фон Холден различи, че зениците му са се свили като точици и цялото му тяло е настръхнало от напрежение.

— Да, знам.

Залетл стрелна поглед към белия сак, преметнат през рамото му.

— Подмятате го като кошница за пикник.

— Съжалявам. Нямах друг избор.

— Засега церемонията в мавзолея се отлага.

— Кой нареди?

— Дортмунд.

— Тогава ще се върна в das Garten.

— Заповядано ви е да чакате в Кралските покои до ново нареждане.

Мъглата прелиташе на парцали между рододендроните около алеята. Отсреща като някакъв готически кошмар се издигаше грамадата на мавзолея и Фон Холден имаше чувството, че някаква невидима ръка го тегли натам. И внезапно пред него отново изникнаха чудовищните воали от зелено и пурпурно сияние, които бавно се люшкаха и изсмукваха разсъдъка му.

— Какво има? — рязко запита Залетл.

— Аз…

— Болен ли сте?

Полагайки отчаяни усилия да се изтръгне от видението, Фон Холден поклати глава. После дълбоко вдъхна прохладния нощен въздух. Сиянията изчезнаха.

— Не — отсече той.

— В такъв случай изпълнете нареждането.

120.

20:57

Джоана четкаше тъмносиния фрак на Либаргер и мислеше за кученцето, което в момента летеше нейде над Атлантическия океан. Утре щеше да си го прибере от аерогарата в Лос Анджелис. Внезапно на вратата се почука и в стаята влязоха близнаците, следвани от Ремер и Шнайдер. Зад тях стояха телохранителите на Либаргер и двама души от охраната на двореца.

— Чичо! — развълнувано възкликна Ерик. — Тези хора са от полицията, искат да те видят за малко.

— Guten abend — усмихна се Либаргер.

В момента той взимаше витамини. Слагаше хапчетата в устата си едно по едно и отпиваше малки глътки вода.

Ремер пристъпи към него.

— Хер Либаргер, моля да ни извините за безпокойството.

Усмихнат и деловит, той внимателно огледа Либаргер. Ръст малко под метър и седемдесет, тегло около шейсет и осем килограма, стройна и мускулеста фигура. Официална риза с колосан нагръдник и бяла папийонка. Поне от пръв поглед Либаргер изглеждаше точно това, за което го представяха — мъж в добро здраве на около петдесет и пет години, който се подготвя за реч пред високопоставена аудитория.

Либаргер приключи с хапчетата и се обърна.

— Ако обичаш, Джоана.

Той протегна ръце назад и Джоана му помогна да облече фрака.