Читаем Денят след утре полностью

В дъното на коридора Фон Холден отключи една врата и влезе в малък кабинет. Нетърпеливо затвори вратата, заключи я и пристъпи покрай бюрото към старинния часовник в ъгъла. Отвори предното стъкло, взе ключа за навиване и го пъхна в почти незабележим отвор отляво. Завъртя го на деветдесет градуса и часовникът се измести заедно с част от стената, разкривайки полирана стоманена врата с десет цифрови бутона в горния десен ъгъл. Фон Холден натисна няколко от тях и вратата мигновено се плъзна настрани. Зад нея имаше тясна асансьорна кабина. След като Фон Холден влезе вътре, стената веднага се върна на място.

Слизането продължи цели три минути. Най-сетне кабината спря и Фон Холден излезе в просторна правоъгълна зала на сто и двайсет метра под Беренщрасе. Наоколо нямаше абсолютно нищо освен таван, под и стени, изградени от един и същ материал — големи квадрати от черен мрамор с дебелина двайсет и пет сантиметра.

В дъното на залата имаше лъскаво стоманено пано, напомнящо някаква абстрактна скулптура. Докато Фон Холден крачеше нататък, стъпките му отекваха под тавана. Пред паното той спря и изрече:

— Луго.

После добави десетцифрения си личен номер и завърши с името на майка си — Берта.

Плочата вляво от него се измести и Фон Холден прекрачи в дълъг, слабо осветен коридор. И тук стените бяха от полиран мрамор, само че синкавобял на цвят, което създаваше странен, почти призрачен ефект.

Коридорът беше дълъг седемдесет метра, без никаква следа от украса, врати или разклонения. В дъното имаше нов асансьор. Тук Фон Холден пак трябваше да се идентифицира, но сега добави и вторичния си номер — 86672.

Сто и петдесет метра по-долу кабината спря.

— Луго — произнесе Фон Холден.

Вратата се отвори и той прекрачи в das Garten47 — място, за чието съществуване в момента знаеха само дванайсет души на този свят. При всяко посещение го обземаше чувството, че е попаднал в някакъв фантастичен филм за далечното бъдеще. Дори потайното влизане през частния дом със скритата врата за часовника беше като епизод от театрална мелодрама.

Но въпреки цялата си фантастичност този комплекс нямаше нищо общо с киното. Първоначално замислен през 1939, той беше построен през периода 1942–1944, когато чуждите разузнавания проникваха до най-високите нива на германския генерален щаб, а противниковите бомбардировачи нанасяха все по-жестоки удари в сърцето на Третия райх.

Съществуването на това място с тъй простичко и мирно име се смяташе за толкова важна тайна, че в началото на проекта бе прокопан страничен тунел към близката станция на метрото. Линията беше затворена „за ремонт“ и изкопаната пръст от подземните помещения се изкарваше с миньорски вагонетки по релсите. По същия път пристигаха хора, материали и инструменти.

И макар че за изпълнението на проекта бе необходима денонощната работа на четиристотин души в течение на двайсет и един месеца, нито един от жителите на Беренщрасе не заподозря какво става дълбоко под земята. Като последна предпазна мярка всичките четиристотин строители — архитекти, инженери и работници — бяха отровени с газ и погребани под стотици кубически метри бетон в подножието на втората асансьорна шахта, докато пиеха шампанско по случай завършването. На въпросите на близки и роднини се отговаряше, че хората са загинали при бомбардировка. Ония, които продължаваха да разпитват, биваха разстреляни. През следващите десетилетия, когато се налагаха електронни и структурни усъвършенствания, подобна съдба постигна известен брой грижливо проверени майстори, инженери и специалисти. Разбира се, нещата ставаха далеч по-умерено и незабележимо. Автомобилна катастрофа, повреден електроуред, случайно отравяне, грешка по време на лов — все трагични, но напълно разбираеми произшествия.

Ако не се брояха шепата посветени от най-високите нива на нацисткото ръководство, този грамаден комплекс, наречен das Garten, просто не съществуваше. И днес, половин век по-късно, за него знаеха само Шол, Фон Холден и още неколцина от висшето ръководство на Организацията.

Вратата пред Фон Холден се отвори и той пристъпи в дълъг коридор с кръгло сечение, облицован с хиляди бели керамични плочки. Часът беше 20:10. Каквото и да се бе случило в хотел „Борггреве“, сега трябваше да го изхвърли от мислите си. Не разполагаше с друга информация освен онова, което бе видял; следователно му оставаше един-единствен избор — да изпълнява инструкциите.

В средата на коридора той спря пред масивна врата от титан, покрита с червени керамични плочки. Плъзгайки пръсти по едва забележими издатини, набра секретния код и изчака над вратата да се появи зелена светлина. Веднага след това натисна още три знака. Зелената светлина изгасна и металната плоча се вдигна нагоре. Привел глава, Фон Холден пристъпи напред и вратата се затвори зад гърба му.

Измина доста време, докато очите му привикнаха към неясното сребристосинкаво сияние, което изпълваше залата. А дори и след това не успя да си възвърне чувството за обем и пространство. Сякаш бе попаднал нейде извън реалното битие, в късче от нечий сън.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза