Денят след утре

— Пластичен експлозив. Ама и ние сме едни тъпи копелета… — Гласът му стана по-силен и той добави с гневен блясък в очите: — Открийте ги. Открийте ги и ги размажете.

Докато Шнайдер правеше рязък завой, Ремер се подпря със здравата ръка, после завъртя глава към Маквей.

— Знаеш, че няма да изненадаме Шол. Охраната ще му съобщи още преди да сме пристигнали.

Маквей мълчаливо гледаше настрани. Нобъл имаше право. Само тъпи копелета можеха тъй слепешком да се хвърлят в капана. Но за всичко беше виновна тревогата, липсата на време, стремежът да се доберат до Каду преди „групата“. Сега беше лесно да се разсъждава, че при подобна ситуация би трябвало да повикат не полицаи, а взвод морски пехотинци или поне подкрепления от специалните служби. Но не го бяха сторили и Нобъл бе платил най-скъпо от четиримата. Заедно с убитите берлински полицаи. Маквей кипеше от гняв, ала вече нищо не можеше да се промени. Единствената мизерна утеха бе, че са унищожили четирима от „групата“. Може би идентифицирането на труповете щеше да ги насочи по нова следа.

Ремер не го остави на мира.

— Освен това охраната изобщо няма да ни пусне вътре. Имаме заповед само за Шол. Ще заявят, че той не е вътре. Не можем да използваме заповедта, без да се доберем до него.

Маквей надигна глава.

— Кажи им, че ако се опитат да ни забавят, ще накараме противопожарните служби да опразнят сградата. Ако и това не помогне, измисли нещо друго. — Той рязко се завъртя и приближи лице към Озбърн. Въпреки жестоките изгаряния очите му бяха бодри и енергични. Говореше бързо и решително. — Шол може да отрича колкото си иска, но той несъмнено знае кой сте. Знае, че цялата каша започва от вашата среща с Албърт Мериман в Париж. Ще предположи, че Мериман ви е признал всичко, а вие сте казал на мен. Но няма да знае, или поне аз смятам, че няма да знае най-главното — докъде сме разплели кълбото. Дори охраната да го предупреди, той все пак ще бъде изненадан, защото вече ни мисли за мъртви. А освен това е достатъчно високомерен, за да се възмути от нашето нахълтване на тържеството. Именно на това разчитам. По все още не съвсем ясни причини днешната вечер е извънредно важна за него и той ще иска да ни пропъди час по-скоро, за да се върне при гостите. Ние обаче няма да му позволим. Това ще го ядоса още повече. А ние ще се помъчим да го вбесим.

Озбърн поклати глава.

— Нещо не ви разбирам.

— Ще му кажем всичко, което знаем. За убийството на баща ви. За скалпела. За разработките на останалите хора, убити през онази година. И по някое време ще подхвърлим с категорична увереност две-три неща, които все още не знаем. Целта е да го подложим на такъв натиск, че да се пречупи. Да го изстискаме като лимон, докато пропее. И се признае за съучастник в наемни убийства. — Маквей се завъртя към Ремер. — Колко подсигуряващи екипа си поръчал?

— Шест. И още шест чакат в пълна готовност. Осигурили сме и униформени отряди, ако се наложи да предприемем масови арести.

— Маквей — обади се Озбърн. — Споменахте, че ще му кажем неща, които не знаем. Какво имате предвид?

— Поставете се на мястото на хер Шол когато узнае, че сме проучвали неговия почетен гост хер Либаргер и резултатът е пълна нула. Любопитни сме и искаме да видим този загадъчен човек. Естествено, той ще откаже по ред причини. Добре, казваме ние, щом не ни разрешавате да го видим, можем да предположим, че неуспешните ни проучвания имат съвсем просто обяснение — горкият човечец отдавна е мъртъв.

— Мъртъв ли? — трепна Ремер.

— Да. Мъртъв.

— Тогава кой разиграва неговата роля и защо?

— Не съм казал, че това не е Либаргер. Казах просто, че проучването завърши с неуспех, защото човекът е мъртъв. Или поне част от него…

Озбърн усети как по гърба му пролазват ледени тръпки.

— Мислите, че експериментът е успял. Че главата на Либаргер е присадена върху чуждо тяло. Чрез атомна хирургия при свръхниски температури.

— Не знам дали го мисля, но не е лоша теория, нали? Лъжа или не, сам Каду ни подхвърли тая мисъл, когато каза, че разполага с информация, свързваща Шол, Либаргер и обезглавените трупове. Иначе защо ще е цялата тайнственост около инсулта на Либаргер, изолацията му в Кармел под надзора на доктор Залетл и дългото възстановяване в Ню Мексико? Доктор Ричман казваше, че ако подобна операция сполучи, няма да има шев и всичко ще изглежда тъй, сякаш е сътворено от самата природа. Дори онази рехабилитаторка не би го забелязала. Не би и сънувала подобно нещо.

Ремер запали цигара и я стисна между бинтованите си пръсти.

— Маквей, мисля, че прекалено дълго си се мотал около Холивуд. Защо не им продадеш идеята?

— Сигурно Шол ще каже същото, но смятам, че сме длъжни да проверим.

— Как?

— Отпечатъците на Либаргер.

Ремер го изгледа втренчено.

— Маквей, това вече не е теория. Ти наистина вярваш.

— Във всеки случай не го отхвърлям, Манфред. Твърде съм стар. Мога да повярвам в каквото и да било.