Денят след утре

Фон Холден изключи радиостанцията, кимна на един от пазачите и излезе през главния вход, където вече прииждаха първите гости. Видя как дребният брадат Ханс Дабриц излиза от лимузината и подава ръка на висока, изумително стройна негърка, поне с трийсет години по-млада от него. Като се стараеше да остава в сянка, Фон Холден закрачи към улицата. Пресичайки двора, зърна в една минаваща лимузина Конрад и Маргарете Пайпер. Зад тях се бе оформила дълга опашка от автомобили, чакащи да прекосят портата.

Ако поръчаше да му докарат кола, щеше да чака поне десет минути. А в момента не можеше да си позволи подобно забавяне.

Край отсрещния тротоар спря някакво такси. Активистката Гертруде Бирман слезе от него и решително пресече улицата, развявайки около дебелите си прасци полите на дълго зелено палто с военна кройка. Когато наближи портата, войнствената й външност предизвиква струпване на пазачи, а тя реагира с възмутени крясъци, размахвайки високо поканата. Таксито все още стоеше до тротоара, изчаквайки удобен момент да се вмъкне между минаващите коли. Фон Холден бързо изтича натам, дръпна вратата и се настани на задната седалка.

— Накъде? — запита шофьорът, после се озърна през рамо към потока от фарове и рязко потегли.

Днес следобед, след като се любиха с Джоана, Фон Холден бе задремал. И макар че спа само няколко минути, това бе достатъчно, за да се завърне видението. Обзет от ужас, той изкрещя и се събуди облян в пот. Джоана се опита да го успокои, но той я блъсна настрани и изтича в банята. Леденият душ и липсата на време бързо го ободриха. Реши да припише всичко на умората. Но знаеше, че се самозалъгва. Сънят беше истински. Die Vorahnung, предчувствието, бе дошло отново. После го бе усетил още веднъж, когато посегна към телефона в лимузината и изтръпна от страх, че няма да получи отговор. Защото още преди да се обади знаеше, че е станала някаква ужасна грешка.

— Попитах ви накъде — повтори шофьорът. — Или да обикалям в кръг докато решите?

Фон Холден вдигна очи към отражението му в огледалото. Шофьорът беше млад, на не повече от двайсет и две години. Откъде можеше да знае, че в този момент за неговия пътник съществува само една посока?

— Хотел „Борггреве“ — каза Фон Холден.

116.

След по-малко от десет минути таксито зави по Борггревещрасе и веднага спря. Улицата беше преградена с полицейски бариери, отвъд които се тълпяха пожарникарски машини, линейки и полицейски коли. В далечината Фон Холден различи пламъци на фона на нощното небе. Всичко изглеждаше точно тъй, както би трябвало да бъде. Но без връзка с екипа не можеше да знае дали планът е изпълнен.

Изведнъж го изби студена пот и сърцето му яростно заподскача. Сякаш някой връзваше всичко в гърдите му на възел. Гълтайки жадно въздух, той се подпря с длани на седалката, обзет от ужас, че всеки миг може да припадне. Стори му се, че чува шофьора да пита накъде да кара сега, защото полицията връща колите обратно. Без да обръща внимание на въпроса, той трескаво вкопчи пръсти във вратовръзката. Най-сетне успя да я смъкне и задъхан се облегна назад.

Шофьорът се завъртя и го изгледа през рамо.

— Какво ви става?

В този момент наблизо спря линейка и мигащите лампи се врязаха като кинжали в очните нерви на Фон Холден. С отчаян крясък той захлупи лицето си с длани и завъртя глава, търсейки спасителния мрак.

И те дойдоха.

Обагрени в сладникави зелени и червени оттенъци, чудовищните ленти ритмично се люшкаха нагоре-надолу. Грамадни, демонични чукове премазваха основите на съзнанието му. Фон Холден се изцъкли, езикът му хлътна в гърлото, готов да го задуши. За пръв път видението бе дошло наяве. По-страшно от когато и да било.

Твърдо уверен, че ще умре, ако не излезе от колата, той напипа вратата с треперещи пръсти. Блъсна я, пролази по седалката и изскочи в прохладната нощ.

— Хей! Накъде така? — изкрещя шофьорът. — Да не мислиш, че съм благотворително дружество?

Изведнъж усмихнатият хлапак се бе превърнал в див, свиреп капиталист. Чак сега Фон Холден разбра, че всъщност шофьорът е жена. Не бе забелязал преди, защото косите й бяха прибрани под каскетчето.

Той дълбоко пое дъх и се върна в таксито.

— Знаете ли къде е Беренщрасе?

— Да.

— Откарайте ме на номер 45.

Насрещните фарове осветяваха четиримата мъже в колата. Зад волана седеше Шнайдер, до него Ремер. Маквей и Озбърн бяха на задната седалка. Дясната буза и почти цялата долна устна на Маквей бяха жестоко обгорени и сега мътно блестяха под дебел слой защитен мехлем. Косата на Ремер беше напълно изгоряла, а китката му счупена на няколко места от голямо парче мазилка. Тъй като той категорично заяви, че не позволява да го отписват докато се държи на крака, Озбърн бе принуден да му окаже първа помощ и да бинтова колкото се може по-стегнато счупената китка.

Всички мислеха за Нобъл, когото преди малко бяха изпратили до линейката. С изгаряния над шейсет процента, поставен на системи, той би трябвало да е на границата между живота и смъртта. Но за тяхна изненада Нобъл внезапно отвори очи, огледа ги и дрезгаво прошепна през кислородната маска: