Читаем Денят след утре полностью

Айсмеер беше последната спирка преди Юнгфрауйох и също както на Айгерванд, влакчето се задържа за няколко минути, предоставяйки на туристите възможност да щракат с фотоапарати и да ахкат от възхищение пред изсечените в скалата прозорци. Но тукашната панорама нямаше нищо общо с гледката от другите спирки. Вместо стръмни ливади, езера и тъмнозелени гори, окъпани в мека есенна светлина, от Айсмеер се виждаше само бял, застинал пейзаж. Докъдето стига поглед се спускаха само необятни потоци от сняг и лед, преградени тук-там с черни, настръхнали зъбери. В далечината залязващото слънце обагряше в розово заснежените върхове, а бездънната синева на небето над тях се нарушаваше само от няколко ефирни облачета. Сутрин или по пладне гледката навярно беше по-различна. Но сега, в последния час преди мръкване, мястото беше студено и зловещо — сурови, загадъчни простори, сред които нямаше място за човешки същества. Сякаш самата природа предупреждаваше човека: ако по някаква случайност се залута нататък, далече от влаковете и другите хора, скоро ще разбере, че това място не е негово. Ще бъде безкрайно сам. И Господ няма да го закриля.

Влакчето изсвири и пътниците тръгнаха обратно. Озбърн погледна часовника си. Беше пет без десет. Точно в пет щяха да пристигнат на Юнгфрауйох, а последният обратен влак тръгваше в шест. По това време мракът щеше да е непрогледен. В най-добрия случай разполагаше само с един час, за да открие Фон Холден и Вера. А после, ако още е жив, да хване последния влак.

Озбърн влезе последен. Вратата веднага се затвори, влакчето се люшна и колелата застъргаха по зъбчатата релса. Той се облегна назад, въздъхна дълбоко и разсеяно огледа вътрешността на вагона.

Седнала в дъното, Кони разговаряше с другите американци, без да поглежда към него. Добре, помисли той, една грижа по-малко. И в същия миг го обзе необяснимото желание да бъде до нея. Мина му мисълта, че ако седне сам, тя ще дойде да му прави компания. Стана и отиде да се настани на една свободна седалка близо до групата. Но Кони продължаваше да говори, сякаш изобщо не го бе забелязала. Озбърн я гледаше как размахва ръце и внезапно се запита защо ли си слага тия дълги изкуствени нокти. И защо си изрусяваше косата почти до бяло. Едва сега осъзна, че е изплашен до смърт. Ремер категорично го бе предупредил да стои настрана от Фон Холден. Нобъл му бе казал, че има невероятен късмет, щом е останал жив след срещата в Зоологическата градина. Онзи човек беше отлично трениран убиец, доказал способностите си през последните двайсетина часа със смъртта на трима германски полицаи и едно деветнайсетгодишно момиче. Знаеше, че Озбърн е по петите му. И след като преследвачът бе стигнал дотук, Фон Холден едва ли би бил толкова наивен да смята, че се е втурнал слепешком към Люцерн.

Фон Холден не бе слязъл с обратния влак. Значи все още беше на Юнгфрауйох. А горе нямаше нищо друго, освен самия връх.

След по-малко от пет минути Озбърн щеше да попадне право в ада, който сам си бе сътворил. През главата му прелетяха мисли за безброй недовършени неща. Пациентите… къщата… вноските за колата… застраховката… кой щеше да получи всичко? След последния развод май не бе правил ново завещание. Напуши го смях. Това беше същинска комедия. Раздърпаните нишки на живота. Беше дошъл в Европа, за да изнесе медицински доклад. Беше се влюбил. И всичко бе тръгнало право надолу. Стори му се, че чува как Вера изрича на френски: La descente infernale — спускане към ада.

Вера… Чуваше я така, както я помнеше — не такава, каквато бе сега. От време на време тя изплуваше в мислите му, но всеки път Озбърн я прогонваше. Фактите си бяха факти и нищо не можеше да ги промени. Когато му дойдеше времето, когато накрая се изправеше пред нея, щеше да се пребори с реалността, но засега трябваше да мисли само за Фон Холден…

Влакът забави ход. Край прозореца се мярна табела.

Юнгфрауйох.

— Боже Господи — прошепна той.

Ръката му инстинктивно докосна дръжката на пистолета. Е, поне не беше без оръжие.

„Мисли за баща си! Чуй звука, с който ножът на Мериман се впи в корема му! Виж лицето му! Виж как те гледа, сякаш пита какво е станало. Виж как коленете му се подгъват и той рухва на тротоара. Някой крещи! Той е изплашен. Знае, че ще умре. Виж как протяга ръка към теб. Иска да я стиснеш, да му помогнеш. Виж го, Пол Озбърн. Виж го и не се бой от онова, което те чака.“

Спирачките изскърцаха, влакчето се разтърси и запълзя едва-едва. Вече наближаваха. Отсреща проблесна светлина и релсите се раздвоиха. Кони бе казала, че и тази спирка е в тунела, също като Айгерванд и Айсмеер. Само че тук релсите свършваха в дъното. Единственият изход беше там, откъдето бяха дошли. Обратно по тунела.

144.

— Пожар в метеостанцията, господине — обясни един железничар купчината почернели обломки, струпани край стената на тунела. — Снощи беше. Никой не пострада, но със станцията е свършено.

Пожар! Снощи! Също като Шарлотенбург. Също като das Garten.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза