Денят след утре

— Трябва да разберем кой е Озбърн, иначе няма да излезем живи оттук — усмихна се Фон Холден и пристъпи към нея.

При всяка дума от устата му излитаха бели облачета. Найлоновата раница висеше на лявото му рамо, дясната му ръка беше на кръста. Държеше се спокойно и безгрижно, също както при срещата с хората от влака. Също както Аврил Рокар, докато избиваше охраната пред къщата край Нанси.

В този миг Вера разбра онова, което я смущаваше още в Интерлакен. Онова, което не бе проумяла досега поради умора и нервно изтощение. Да, Фон Холден винаги знаеше верния отговор, но причината бе съвсем различна. Тримата от влака наистина бяха полицаи, а не нацистки убийци. Убиецът беше Фон Холден.

146.

Озбърн бързо крачеше назад по тунела. Видя как група железничари се качват в асансьора. Изтича натам, успя да задържи вратата и се вмъкна в кабината.

— Извинявайте — усмихна се той.

Вратата се затвори и кабината потегли нагоре. Какво щеше да прави сега? Озбърн усети как кръвта бясно пулсира в сънните му артерии. Туптенето й напомняше далечни удари на пневматичен чук. Кабината спря и вратата се отвори към просторен ресторант на самообслужване. През големите прозорци се виждаха далечните върхове над ледника. В призрачния сумрак над тях прииждаха черни облаци.

— Накъде така, душко?

Озбърн завъртя глава. До него стоеше Кони. Внезапен напор на вятъра разтърси прозорците и той едва се удържа да не подскочи.

— Накъде ли? — Озбърн нервно оглеждаше ресторанта, крачейки напред. — Ами, рекох си… че може да пийна чаша кафе.

— Какво става?

— Нищо. Защо трябва да става нещо?

— Загазил си. Полицията ли те гони?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Тогава защо си толкова нервен? Трепериш като новородено жребче.

Вече бяха пред щанда. Озбърн отново огледа залата. Железничарите вече се настаняваха около близката маса. На съседната седеше американското семейство, което бе забелязал до щанда за сувенири. Бащата посочи към тоалетните и момченцето се отправи натам. На масата до вратата двама младежи пушеха и разговаряха.

— Ела да седнем. Искам да изпиеш това.

Вече бяха минали касата и Кони го водеше към една от страничните маси.

— Какво е?

— Кафе с коняк. Хайде, бъди добро момче и го изпий.

Озбърн я погледна, после взе чашата. Мислите му прелитаха светкавично. Какво да прави? Те бяха тук, в сградата или някъде около нея. Не беше тръгнал след тях. Значи те щяха да дойдат.

— Вие ли сте доктор Озбърн?

Озбърн стреснато вдигна глава. До масата стоеше момчето с якето.

— Да.

— Един човек каза, че ви чака отвън.

Изрусените вежди на Кони подскочиха нагоре.

— Какъв човек?

— До пистата за кучешки впрягове.

— Клифърд, какво правиш? Мислех, че си в тоалетната. — Бащата пристъпи към тях и хвана момчето за ръката. — Извинявайте — обърна се той към Озбърн и пак погледна хлапето. — Защо досаждаш на хората, а?

Двамата се отдалечиха.

Озбърн отново видя баща си, проснат на тротоара. Първобитния страх в очите му. Ужаса. Рязко бутна стола назад и се изправи. Без да поглежда Кони, той заобиколи масата и тръгна към изхода.

147.

Фон Холден чакаше в снега край пистите за кучешки впрягове. Черната раница лежеше до краката му. Държеше деветмилиметров картечен пистолет „Скорпион“ със заглушител. Оръжието беше леко, удобно и имаше пълнител с трийсет и два патрона. Озбърн сигурно щеше да бъде въоръжен, както онази вечер в Зоологическата градина. Фон Холден нямаше представа доколко е трениран противникът, но това беше без значение, защото този път щеше да му отнеме всякакъв шанс за съпротива.

Вера стоеше в мрака на петнайсет метра от Фон Холден, точно между него и изхода за ски-училището. Беше прикована с белезници за дървения парапет около пистите. Можеше да крещи колкото си иска. Горе, в ресторанта, вече се канеха да затварят и никой нямаше да я чуе. Никой освен Озбърн, когато излезе навън. Петнайсет метра бяха достатъчни, за да я види от прага, но и твърде много, за да я чуе някой горе. Целта на Фон Холден бе да ги отведе в мрака отвъд пистите и там да ги ликвидира. Точно затова бе приковал Вера към парапета. Тя изпълняваше ролята, която й бе определил от самото начало. Само че от заложница се превръщаше в примамка.

На четирийсет метра от нея вратата в дъното на Ледения дворец се отвори, за миг бликна светлина и самотен силует прекрачи навън. Ледените висулки край изхода проблеснаха в мрака, вратата се затвори и силуетът спря, смътно очертан на снежния фон. После закрачи напред.

Вера гледаше как Озбърн се приближава по пистата. Знаеше, че е уязвим, защото очите му се нуждаеха от време, за да привикнат към мрака. Озърна се назад. Фон Холден бе нарамил раницата и се отдръпваше зад близките преспи. Преди малко я беше извел от Ледения дворец, за да я прикове към парапета, без да каже нито дума. Клопката беше грижливо подготвена и Озбърн щеше да попадне в нея.

— Пол! — изкрещя Вера в тъмнината. — Той те дебне. Върни се! Телефонирай на полицията!

Озбърн спря и се вгледа в нея.

— Върни се, Пол! Ще те убие!