Десетият праведник

Обзе го желание да се слее със земята, да потъне зад десетте сантиметра пропукан бетон или да изтънее дотолкова, че да се прикрие зад металната плетеница на стълба. В движенията на Баска имаше някаква обреченост, някаква твърда окончателност на човек, който знае, че наближава сетният му час. И наистина беше така — Николай го разбра, когато заплахата изплува бавно и неумолимо иззад ръба на склона.

В първия момент дирижабълът му се стори огромен, чудовищното червено туловище сякаш запълваше цялото небе и едрите бели букви биеха право в съзнанието му: POLIZEI. Едва когато първоначалният шок отмина, той осъзна, че всъщност машината е малка, двуместна и лети съвсем ниско. Пилотите в кафяви кожени облекла седяха един зад друг в тясната плетена гондола; предният държеше лостовете за управление и с всичка сила въртеше педалите, които задвижваха разположеното отзад витло. Вторият човек също въртеше своя чифт педали, но не толкова настървено, защото бе насочил цялото си внимание към карабината. Намираше се в идеална позиция — двадесетина метра над склона и на около шестдесет метра зад бягащия контрабандист. Въпреки разстоянието Николай виждаше отчетливо всяка черта по лицето на стрелеца: присвитите сини очи, грижливо подстриганата руса брада, кафявата бенка на лявата буза, дългият кичур ленена коса, избил изпод коженото боне. Леко наклонил глава на една страна, полицаят съсредоточено хапеше устни и се взираше над дулото на пушката, подпряна върху ръба на гондолата.

От дълбините на паметта неканена изплува сцена от забравен филм, който Николай навярно бе гледал някога по телевизията — в ония щастливи времена, когато още имаше телевизия. Стар, архивен кадър: лов на вълци от въздуха нейде в руските степи. Вълкът се носи в безумен бяг през равнината, търси скривалище, но скривалище няма никъде, няма спасение от разперената сянка на самолета, а ловецът се е подал от кабината и стреля методично, със сладострастното упоение на безнаказаната жестокост. И в последния момент преди смъртта звярът спира, обръща муцуна нагоре, за да изрази с оголени зъби цялата си ненавист — могъща дори когато е безпомощна.

Двете сцени — реалната и въображаемата — се преплитаха пред погледа му, наслагваха се една върху друга като диапозитиви (диапозитиви, отново почти забравено понятие!) и той с цялото си същество усети, че сега ще стане нещо невероятно, не може да не стане. Не бе забравил за собственото си опасно положение, чувстваше се по-гол и уязвим от когато и да било, ала личните страхове оставаха на втори план, засенчени от величието на драмата, която се разиграваше пред очите му. Дирижабълът въплъщаваше властта, силата, жестокостта на действащите от години закони на военното положение. Но от другата страна беше вълкът — Баска — и кой знае защо, Николай вярваше повече в него, отколкото в самонадеяните млади авиатори с новички кожени униформи.

Тихо. Наоколо бе станало съвсем тихо, даже сухият планински вятър бе престанал да шушне сред тревите. Дирижабълът се плъзгаше безшумно над заобления склон и в целия свят остана само един едва доловим звук — хрипливото дишане на стария контрабандист, който в момента бягаше само на тридесет метра над Николай, но не го забелязваше, както не го забелязваха и мъжете в гондолата. Горе стрелецът се приведе напред, изпъна шия, сякаш искаше да се слее с пушката, да потече по наклонената цев и да излети с куршума в онзи миг — да, сега! — когато показалецът му с плавна непреклонност се свие върху спусъка.

Изстрел!

Куршумът удари лявото бедро на Баска, прониза го и излетя отпред сред пръски кръв и ситни парцалчета от панталона. Старецът се завъртя като пумпал надясно, разпери ръце и се преметна по склона. Тревата го спря и той остана да лежи неподвижно по очи, докато горе грамадната червена пура продължаваше да напредва с бавна, неудържима мощ. Пилотите бяха престанали да въртят педалите. Предният човек държеше въжето на клапана за газа; спътникът му бе отпуснал пушката настрана и с хладно любопитство се взираше в неподвижно лежащата жертва. Но двамата не виждаха онова, което виждаше Николай.

Баска беше жив и в съзнание. Мърдаха само ръцете му, прикрити от тялото. С бързи, сръчни движения на пръстите той свали пълнителя на автомата, измъкна нов от вътрешния джоб на грубата вълнена дреха и рязко презареди, без да трепне нито едно мускулче по изпънатия му гръб. Главата му бе извита наляво и за момент неговият поглед се кръстоса с този на Николай. Какво имаше в тия старчески очи, запита се младият мъж. Във всеки случай не страх. Нито омраза или заканително очакване. По-скоро само умора и проблясваща под нея желязна воля за победа независимо от всички удари на враждебния свят.