Десетият праведник

Мислите му отново се връщаха към Баска. Сега можеше да си го позволи, след като бе превъзмогнал първоначалното потресение. В края на краищата старецът беше прав, като говореше за книгата на грешките, изписана по собственото му тяло. За всеки контрабандист би трябвало да важи едно желязно правило: учи се от чуждите неуспехи, ако не желаеш да плащаш опита с кожата си. Смъртта на Баска бе жесток — и тъкмо заради това полезен урок. Занапред трябваше да избягва този район, напоследък местните полицейски сили явно се бяха организирали добре. Както впрочем и в много други области. С всяка изминала година след Колапса занаятът ставаше все по-труден. Полицията и армията се снабдяваха с най-модерна техника: балони, дирижабли, делтапланери, локомотиви; говореше се, че на места използвали дори автомобили и леки самолети.

И все пак не са непобедими, каза си той. Днешното сражение го показваше достатъчно ясно, няколко куршума можеха само за минута да превърнат прехвалените дирижабли в купчинка димяща пепел. Не знаеше дали има запалителни куршуми за пистолет, но се зарече да провери веднага след завръщането. Мишин трябваше да е наясно, той имаше солидни връзки с оръжейния черен пазар.

И най-важният урок — че контрабандата не е професия за цял живот. Това не беше откритие, знаеха го всички в занаята. Съзнаваха, че благоразумието налага да се оттеглиш навреме, преди една непредпазливост, една престрелка или един курс в повече да сложи край на всичко. И все пак продължаваха: някои, тласкани от гонитбата на неосъществима мечта като Мишин, други — от гордост и презрение към опасността като Гастон, трети — просто от алчност и липса на достатъчно въображение, за да си представят, че някога и техният труп ще лежи пред безразличните погледи на полицаите. Колкото до Баска… Баска беше друго нещо, истински професионален контрабандист и навярно още от рождение му бе писано да загине така. Само че… как бе разбрал, че ще се случи точно днес?

Изтръпнал от внезапно налетял леден хлад, Николай за миг изпита чувството, че в плетеницата от събития се разкрива някаква нова, свръхестествена закономерност, свързваща живота му с този на Баска. Всичко изглеждаше просто и логично: разговорът преди днешната акция, неочакваната среща, престрелката, с която старецът всъщност бе спасил живота му… Сетне връзката се скъса и лишени от мимолетното мистично просветление, фактите се превърнаха в купчинка банални случайности. Нямаше закономерност, нямаше логика; Баска би могъл да избере друг маршрут или железничарите можеха да закъснеят и Николай да заобиколи склона отдолу, или по-силен вятър да отклони дирижабъла, или… Хиляди „или“.

Но въпреки всичко Баска знаеше.

Ненадейно Николай се сепна. Унесен в мисли, не бе забелязал, че пътеката става прекалено полегата и се отклонява наляво, към Алтщуфе. Не, натам нямаше работа. Той решително зави нагоре и навлезе сред дънерите на вековните смърчове. Пътеката остана назад, клоните над главата му се сляха в непроницаем тъмнозелен, почти черен балдахин. Въздухът тук беше застоял, тежък, наситен с утаявана от десетилетия прашна тишина. Купища крехки мъртви вейки преграждаха пътя и техният пукот под нозете му бе единственият звук из този задрямал пущинак. С всяка крачка нагоре препятствията се множаха, но Николай стискаше зъби и облян в пот, продължаваше да се изкачва натам, където би трябвало да се намира Ветерхорн. Черен прах от прогнили дървесни кори полепваше по мокрото му лице. На места клоните на смърчовете провисваха до самата земя и се налагаше да извива глава и да напъва с цяло тяло, за да си пробие път през бодливата преграда. По косата и дрехите му се размазваше гъста смола. Времето сякаш бе изтляло сред трошливата дървесина и той имаше чувството, че катеренето никога няма да свърши. Но наоколо постепенно просветля, между короните взеха да се мяркат късчета синьо небе, а и смърчовете вече бяха по-ниски. Появиха се млади ели и борчета, наклонът понамаля, сетне стана съвсем равно и изведнъж гъсталакът свърши. Отпред блестеше малко езеро, обкръжено от рядка елова горичка, а горе, съвсем близко, надвисваха отвесните сиви стени на Ветерхорн и отраженията им потъваха в тъмната, нетрепваща огледална повърхност.

Николай бавно коленичи на обляната от слънчеви лъчи трева, седна на една страна с неудобно подвити крака и дълго остана така, изпитвайки само благодарност, че най-после се е измъкнал на открито. Но под умората се криеше бавно тлееща тревога и очите му през цялото време се плъзгаха по непристъпните зъбери около прохода.

Накрая той стана, отиде до песъчливия бряг и дълго отмива лепкавата чернилка от ръцете и лицето си. Водата беше леденостудена и прозрачна като кристал; зъбите му изтръпнаха, докато пиеше от шепи. Откачи манерката, напълни я и тръгна да заобиколи езерото.