Десетият праведник

За миг Николай спря и се огледа. Бе го обзело чувство за нереалност, като че целият свят наоколо не беше нищо друго, освен зле нарисуван декор, зад който се крие някаква друга, по-дълбока реалност. Зеленината на дърветата и тревите, пъстрите пера на прелитащите птици, собственият му пулс — всичко това беше живот. Живот, основан все на същия загадъчен и страшен елемент, въглерода. Както неведнъж се бе случвало, съзнанието му затрепера от илюзорното усещане, че нейде съвсем наблизо, току под пръстите на мисълта, е отговорът на мъчителните въпроси. Защо битието продължава като преди? Защо изменените атоми на въглерода — ако наистина са изменени — не отказват да участват в непостижимо сложните метаболични процеси? Дали всичко беше само въпрос на мащаб, както твърдяха някои слухове? Дали явлението бе започнало на по-високо и по-просто ниво, за да се спусне постепенно към съкровените микроскопични светилища на хлорофила и хемоглобина и да унищожи завинаги искрицата, просветнала на тази планета преди четири милиарда години?

Илюзията се скъса изведнъж и реалността се сгъсти пред очите му, оставяйки го с танталовата болка на недостигнатото. Въпросите нямаха отговор, всъщност нямаше и кой да им отговори в тези години на подозрение, а често и открита омраза към малцината оцелели учени. След Арденския взрив страхът бе сложил преграда пред развитието на науката и за човечеството оставаше само другият път — пътят на бавно приспособяване към новите условия. Подир време изпитаният метод на пробите и грешките щеше все да доведе донякъде… ако все още имаше време.

А дали изобщо съществува друг изход, запита се той, докато навлизаше в ново мъртвешко село. Би ли могла науката, дори с всичките си чудеса отпреди Колапса, да ни посочи спасителната тактика? Или просто Провидението се е отвърнало от нас, както се е отвърнало от оная полусрутена камбанария в центъра на селото? Тогава нищо не би запазило смисъл и тези обрасли с бръшлян каменни стени са единственото, което ни чака — тлен и забрава сред бавно настъпващите пясъци на времето.

Безпомощното отчаяние на мисълта внезапно изкристализира в ненавист — към Вселената, към Колапса, към глупавата хорска суета, към самия себе си. Малкото площадче с няколкото прогнили от ръжда коли, с църквата и безжизнените сгради наоколо му се стори непоносимо омразно. Искаше да закрещи, да смъкне раницата и да побегне накъдето му видят очите, но нещо му подсказваше, че така няма да се спаси, че селото ще го преследва гдето и да отиде. Трябваше да разкъса връзката на паметта, за да се изтръгне от властта на настоящето. В кратък миг на странно прояснение той съжали, че не пуши „трева“, ала сега навярно и тя нямаше да помогне.

Погледът му несъзнателно се спря върху олющена стара фасада. Къщата бе двуетажна и над прозорците на първия етаж все още личеше полуизтрит от дъждовете надпис GOLDEN LÖWE8. Почти без да разбира какво прави, Николай пристъпи натам. Потъмнялата дъбова врата беше заключена. Край стената бяха подпрени останки от велосипед, обагрили порутената мазилка наоколо в ръждивочервени ивици. С треперещи от злоба ръце той грабна разкапаните железа и ги запокити към широкия зацапан прозорец. Стъклото се строши с оглушителен трясък сред гробната тишина, лъскави късове зазвънтяха в полумрака отвътре и по тротоара пред краката му. Николай изби с лакът оставащите по рамката назъбени парчета, захвърли раницата на улицата и с един скок се озова в малката кръчма.

Познатият прашен дъх на застояло стегна гърлото му. Огледа се, едва различавайки каквото и да било в процеждащата се отвън сива светлина. Няколко полирани дъбови масички, пейки с високи облегалки, които оформяха нещо като сепарета, три табуретки пред стойката на бара, мътно блестящо огледало зад нея… и бутилки, много бутилки, строени в акуратни редици една до друга. Бяха стари — това си личеше от пръв поглед, въпреки сумрака и прашасалите етикети. Добри, отлежали питиета, дестилирани още в блаженото време преди Колапса.

Николай направи няколко крачки по хрущящите под краката му стъкла, мина зад бара, взе първото шише и избърса етикета с ръкав. Перно. Не, мамка му, изруга той и запрати бутилката през разбития прозорец. Тя се пръсна на тротоара като малка бомба и отвън тутакси нахлу натрапчивият дъх на анасон. Следващото шише се оказа американско. Бърбън „Дива пуйка“, Хубаво де, нека да е дива пуйка. Сви рамене, развинти капачката и отпи дълга глътка. Алкохолът опари гърлото му, плъзна надолу като бавна гореща вълна и това бе добро, то щеше да помогне срещу всякакви мисли. Без да изчаква да се уталожи първата топлина в стомаха, той отново надигна бутилката, задави се в бързината и закашля, но това също беше добро.