Читаем Десетият праведник полностью

Излезе иззад бара, подритна настрана ръждивия велосипед и без да обръща внимание на праха, се отпусна върху най-близката пейка. Кой знае защо, в главата му се завъртя мисъл за някаква влюбена двойка, седяла тук преди двайсет години, и той побърза да прогони мъгливото видение с поредната глътка. Не го интересуваха нито призраците на тази забравена кръчма, нито какво е било някога, нито дори какво е днес. Искаше само да се натряска до козирката, кротко и целенасочено, за да смъкне от плещите си товара на всички глупави въпроси без отговор. Жалко, че не можеше сега да приседне с Мишин, хитрият руснак умееше да напие човека. И разговор умееше да води — дълъг пиянски разговор, пълен с мирова скръб и блажено самобичуване, но някак освободен от тревогата за утрешния ден. Наздраве, проклети фаталисте, наздраве, стари приятелю, надигна бутилката Николай и след като отпи, критично се втренчи в нея. Правеше му номера, прекалено бързо се бе изпразнила почти до средата. Не на мен, скъпа, заплаши я той с пръст. Имам цял бар на разположение, как ще ми попречиш да се накъркам? Хайде, опитай се де!

Стана и предизвикателно се отправи към стойката, а кръчмата наистина опита да му попречи, като взе да се люшка под краката му, но такива евтини трикове не минаваха. С елегантна чупка в кръста Николай свърна надясно и се озова до целта. Грабна една бутилка — лимонов ликьор според етикета — и коварството на заведението веднага пролича, защото вътре липсваше съдържание, само някаква засъхнала утайка се тъмнееше на дъното. Нищо, нямаше защо да се отчайва. Ето нещо по-добро. „Курвоазие“, добър стар коняк, отлежаващ тук поне петнайсет години. Хей, Мишин, гледай! Къде ще намериш такова чудо? Не, Ваня също липсваше. Изчезнал беше проклетият руснак и отгоре на всичко бе катурнал бутилката уиски на прашната маса. Жалко… Николай опечалено отпи от коняка. Ех, Мишин, Мишин, скъпи приятелю, защо събираш тези пари? Знаеш ли колко ще ти струва подмяната на всички проводници в един самолет? Знаеш ли колко подкупи ще трябва да дадеш, та да не те закачат? Знаеш ли, че само горивото ще ти глътне цяло състояние? И защо? За да ме зарежеш някой ден и насред пътя към Русия да те запукат със зенитни оръдия. За какво ти е Русия, братко, вярваш ли, че там ще е по-добре?

Някак без да усети, той се озова отново на масата, този път с три различни бутилки пред себе си. По ръкавите му имаше кални петна от разлятото уиски. Загледа се съсредоточено в тях и реши, че с всичко хубаво в живота е така — не знаеш кога ще те окаля, ако допуснеш да се смеси с праха. Мъдра сентенция, трябваше да я запомни и да я каже на Мишин. Щеше да му хареса, бе тъкмо в неговия стил.

Мислите му се заплитаха. Обземаше го приятно вцепенение и тялото му сякаш бавно потъваше в скамейката. Не си спомняше да е ставал, но масата изглеждаше отрупана с бутилки, които плавно танцуваха и бягаха от ръката му, когато посягаше към тях. После изведнъж всичките се втурнаха към него. Чакайте, искаше да извика той, чакайте, всяка по реда си! Ала не му остана време да ги усмири, успя само да ги отблъсне с лакът, преди дъбовата дъска глухо и съвсем безболезнено да го удари по челото. С безразличие чу звъна на натрошено стъкло по пода и се отпусна под товара на внезапно връхлетялата умора. Нещо пулсираше зад спуснатите му клепачи и пейката се полюшваше равномерно като лодка в спокойно море… като гъсталак от водорасли в синкавия полумрак на морето, където е тихо… и Мишин няма да си замине, нали, Мишин?… Да, знаех си… лека нощ, Мишин… лека нощ, Ваня…

Събуди го мъчителна жажда. Вцепененото му съзнание висеше на границата между реалността и безчувствието, отказвайки да заработи отново, но забравата постепенно отстъпваше пред болката в пресъхналото гърло и глухото, настойчиво гукане на гълъби, долитащо от камбанарията. Под клепачите му плаваха червени петна. Той с усилие отвори очи и веднага замижа от косо падащите слънчеви лъчи, в които играеха безброй прашинки.

Размърда се и седна, преодолявайки съпротивата на вдървените мускули. В главата му сякаш се плискаше гнусна рядка чорба, размесена с тъпа мъчителна болка, от която му се искаше да се свие на топка и тихичко да мучи. Езикът му беше толкова сух и грапав, че той недоверчиво го пипна с пръст. Това е то, ранното пиене. Трябваше да намери вода. Стана. Зави му се свят и едва не му прилоша от долитащата отвън миризма на анасон. С несигурни крачки мина зад тезгяха и почти без надежда завъртя крана на мивката. За негова огромна изненада след кратка начална съпротива кранът засъска, забуча и яростно изплю струя ръждивокафява течност. Николай отстъпи от пръските и полюшвайки се на несигурни нозе, зачака мътният поток да се избистри. Наложи се да чака дълго — старите тръби се изчистваха трудно. Накрая той не издържа, подложи шепи и жадно загълта прохладната вода с блудкав метален привкус.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза