Десетият праведник

Отец Донован крачеше бавно, накуцвайки от старата рана в десния крак. Как ли ходи по планинските пътеки, за да обикаля селата, зачуди се Николай. И как се изплъзва толкова години от патрулите на Аренс и Баумщед?

— Вярно ли е, че навремето си работил за американските тайни служби? — запита той.

Свещеникът махна пренебрежително с ръка.

— Стара история… Мишин ли ти го каза? Много му се иска и на шахматната дъска да продължава все същата отдавна безсмислена борба — КГБ срещу ЦРУ. А нещата са далеч по-елементарни. Някъде преди четвърт век група шизофренично настроени фуражки в американската армия решиха да създадат ЕКЮ.

— Какво?

— ЕКЮ — повтори Донован. — Emergency Counteraction Unit, поделение за противодействие при извънредни обстоятелства. Или казано с други думи: група командоси, готови без много разсъждения да се хвърлят и в ада с автомат в едната ръка и пръскачка за светена вода в другата… Не се смей, нищо чудно да са предвиждали и нещо подобно — просто за да не пропуснат и най-невероятната възможност да бъдат накърнени глобалните интереси на Чичо Сам. Във всеки случай към ЕКЮ беше формирано и специално религиозно подразделение. С тайно одобрение на висшите църковни кръгове, забележи. Имаше само една уговорка: в критични обстоятелства духовните лица си запазваха правото за отказ от употреба на оръжие. А иначе бяхме като всички останали. Три години ни тренираха до полуда за прословутото противодействие, но така и не разбрахме какво точно са имали предвид. Някои предполагаха, че се готвим за евентуално кацане на извънземни. После… — Той въздъхна и прокара разперена длан по лицето си. — После напуснах.

— Заради раната ли?

Донован мълчаливо вървеше напред, леко извил глава настрани, сякаш унесен в спомени. Накрая обърна очи към спътника си и опита отново да се усмихне.

— Много приказвам напоследък. Личи си вредното влияние на Мишин, а?

— Сега те разбирам по-добре — замислено каза Николай. — Все още си готов да скочиш в ада… как беше? С автомат в едната ръка и пръскачка…

— Без автомат — прекъсна го свещеникът. — Не забравяй, имахме това право.

— Дадено, нека да е без автомат. За което ти свалям шапка, уважавам те и те обичам почти колкото Мишин. Но въпросите, които ме мъчат, не са нито религиозни, нито философски. Те са практически и прости. Дошъл е краят на Вселената…

— Чакай! — властно изрече Донован. — Спри за момент и погледни!

Стояха край изоставена градска градинка с изпочупени пейки и пропукани асфалтови алеи. Сред полумрака дървета, плевели, тръни и треви се сливаха в непроходим гъсталак, укрил в дълбините си купища зловонни боклуци.

— Почва — продължаваше отец Донован. — Хумус. Той покрива почти цялата суша на света със слой, дебел метър, два, три, понякога и повече. А всъщност помислил ли си някога какво представлява хумусът? Просто смес от микроскопични скални частици и изтлелите останки на безчет отдавна загинали Божи създания. Нашата Земя е една колосална гробница, Ник. Опитай да си представиш този неимоверен товар от хумус. Върху него се разстила зелената дреха на света — растителността, от него черпи силата да разпери листа и да плени слънчевата енергия. После тревопасните прекъсват живота на растенията, за да осигурят собственото си съществуване — и на свой ред стават жертви на хищниците. Имаш ли толкова въображение, че да усетиш истински какво означава това? Всяка секунда, всеки нищожен миг носи на милиарди и милиарди крехки, чувстващи създания страдание и смърт — завинаги! И така от безброй години насам. — Гласът на свещеника трепереше, прекъсваше от вълнение. — Сякаш цялата Вселена не е достатъчна, за да побере тази чудовищна пирамида от болка и небитие. Защо? Защо, Ник? С какво ще се оправдае тя, освен с някаква цел — невъобразимо величествена и прекрасна, с нещо, което може би надвишава дори Бога. Вярваш ли, че Той изведнъж ще се откаже от такава цел?

Николай бе изтръпнал от неясното усещане за откровение и близост с всичко живо по света, но щом свещеникът замълча, чувството бързо повехна, попарено от предутринния студ на бавно умиращия град.

— Значи все пак остава да се надяваме на Бога — разочаровано промърмори той.

Отец Донован нетърпеливо тропна с крак и продължи напред по разбития тротоар.

— Бог не е благотворително дружество, моето момче! В крайна сметка решаваме ние със свободната си воля.

— Почакай, отче! — възрази Николай. — Та ние никога досега не сме се сблъсквали с нещо подобно. Всички предишни бедствия са били като полъх на вятъра в сравнение с тази вселенска вихрушка. Човечеството е минавало през жестоки кризи — екологичната, ядрената, енергийната, епидемията от електромагнитни алергии в началото на двайсетте години… Но всички те са били предизвикани от самите нас, значи е имало шанс да се справим. За пръв път заплахата идва отвън, от всички страни. Откакто те познавам, ти ми повтаряш едно и също: доброто, доброто ще спаси света. Как? С какво може да задържи стихията нашето крехко човешко добро или зло?