Читаем Десетият праведник полностью

Все още замаян от чутото, Николай като насън излезе от кабинета, спусна се по стълбата и прекоси пустия полумрачен салон, където Жано унило метеше между масите. Щом се озова на улицата, светлината на ясния септемврийски предиобед го заслепи и той, примигвайки, тръгна наляво. Скръбната мелодия на латерната се носеше по тротоара. През присвити мигли Николай хвърли поглед към латернаджията — стар слепец с черни очила, чорлава бяла коса и брада, облечен в кърпено мръсно палто. Странно, обувките и панталонът изглеждаха нови, забеляза той, но не успя да се учуди истински, защото старецът изведнъж блъсна латерната настрани, с една крачка се озова пред него и светкавично опря под челюстта му нещо твърдо и студено.

— Не мърдай! — гласът не беше старчески, а жив, остър и заплашителен.

Преди да реагира, някой друг изви ръцете му назад и около китките му щракнаха белезници. От съседната пресечка изскочиха в галоп два коня, впрегнати в черна карета с решетки на тесните прозорчета. Изправеният на капрата кочияш дръпна юздите. Возилото спря, каросерията отзад се разтвори и двамата нападатели грубо блъснаха Николай вътре. Той тежко се просна по корем, като извиваше шия с всички сили, за да не удари лице в дъсчения под. На педя от носа си зърна нечии отдавна нечистени обувки. Вратите се затвориха и стана тъмно. Колелата затракаха по паважа, каретата се разтресе. Всичко бе продължило не повече от тридесет секунди.

Мишеловка, помисли той. Донован е сбъркал. По някакъв начин съм се замесил по-дълбоко, отколкото може да се предположи. Буше не ме е забравил и сега…

— Ставай!

Някой му помогна да се надигне от пода и да се настани на тясната корава седалка в дъното, с гръб към кочияша. В неясната светлина, проникваща през решетките, той видя, че освен него вътре има още двама души. Единият бързо го опипа и прибра пистолета и ножа. Другият държеше автомат и безучастно подсвиркваше през зъби някаква мелодия.

С ръце на гърба беше адски неудобно да се удържа върху подскачащата скамейка. Опрял в пода разперени крака, той се мъчеше да запази равновесие и напрегнато се взираше през тясното прозорче. Сградите бяха познати. От Рю де Виктоар завиха по Булевард Максимилиен. Към Префектурата, разбра Николай Бенев. Всичко беше ясно.

Няколко минути по-късно возилото спря, както бе очаквал, в сенчестия двор на Полицейската префектура, обграден отвсякъде с високи стени. Вратите се отвориха и пазачите го избутаха навън. Николай неловко скочи на земята и се огледа. Наоколо беше пълно с карета и коне, между тях сновяха напред-назад въоръжени полицаи. Стори му се необичайно оживено, макар че нямаше почва за сравнение, след като никога не бе влизал тук.

Поведоха го наляво, към тесен вход с провиснала на пантите врата, после по стръмна стълба, по мрачен коридор на втория етаж и накрая го въведоха в просторна стая с прозорци към двора. Регистратурата.

Формалностите траяха невероятно дълго. На бюрото в ъгъла чиновник с моржови мустаци търпеливо попълваше бланките, докато други трима се суетяха около Николай с измерителни инструменти и диктуваха безброй данни по старата система на Бертильон. След това се наложи четвърт час да седи неподвижно, за да бъде изрисуван на бланката в профил и анфас от полицейския художник. Не му зададоха нито един въпрос, изглежда знаеха с кого имат работа. Но това, че му бяха свалили белезниците и си даваха толкова труд, донякъде го успокояваше. Едва ли хабяха мастилото само заради удоволствието да разполагат с прецизно измерен труп.

— Готово — изрече накрая моржовият мустак, дописвайки нещо край рисунките. — Може да си го вземете.

Охраната отново го изведе в коридора. По друга, още по-тясна стълба се спуснаха в подземие, едва осветено от закачен на стената фенер, под който неподвижно седеше пазач с пушка на коленете. Човекът дори не погледна към двамата си колеги, докато отваряха една от множеството килии и бутаха пленника вътре. После желязната врата гръмко се захлопна и за пръв път от цял час насам Николай остана насаме с тревогите си.

Килията беше тясна, с влажни бетонни стени, върху които се преплитаха стотици надписи, надраскани с остри предмети, с нокти или просто с мръсни пръсти. От тавана стърчеше строшена електрическа крушка сред покрита с паяжини телена кошничка. Малкото прозорче с дебели железни решетки излизаше на нивото на двора. През зацапаното стъкло се виждаше конски крак, потръпващ, за да прогони досадните мухи. В килията нямаше никакви мебели освен гол дъсчен нар и гнусна на вид кофа в ъгъла. Настръхнал от студ и смътни страхове, Николай седна на нара и се помъчи да разсъждава логично.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза