Детективска агенция „Private“. Берлин

Дарек Еберхарт, фермерът, който обработваше земята около „Вайзенхаус 44“, когато Мати дойде за първи път в сиропиталището, стоеше в коридора и гледаше през мерника на двуцевката си.

— Пусни я! — повтори Еберхарт. — Знам как да използвам това оръжие, господинчо!

Фалк пусна Илона и хвърли отвертката.

— Лягай на земята! — изкрещя му Мати. — По лице, мамка ти! Ръцете така, че да ги виждам!

Фалк погледна Мати с шок, с недоверие, а после с мрачно негодувание, докато лягаше на земята.

Ужасен, Еберхарт приближи Мати.

— Господи, какво ви е сторил?

— Има оръжие — каза жената. — Ей там е. А също и джобна горелка.

Наблюдаваше Фалк, който лежеше на пода, сключил ръце на тила. Тялото му беше напрегнато и нащрек.

— Намерих ги — каза Еберхарт и метна пистолета и горелката през прозореца.

— Моля ви, хер Еберхарт — каза Мати. — Отвържете ме. Освободете ни.

Мъжът извади нож и сряза кабелните връзки от китките на Мати, в които болката пареше като огън. Остави пушката, свали шлифера си и й го даде да се покрие.

— Благодаря — каза жената и фермерът отиде да освободи Никлас.

Виеше й се свят, сякаш ще припадне, но радостта изпълни цялото й същество, когато видя Ники свободен. Той се изправи, втурна се в прегръдките й и изхлипа:

— Мамо!

Мати го притисна към себе си, по бузите й се стичаха сълзи, целуваше го в несвяст по косата.

— Толкова съжалявам, че се наложи…

— Мислех, че ще ни убие.

— Не, не, миличък — прошепна тя. — Не и днес.

Еберхарт освободи Илона и й помогна да стане. Беше като пияна, когато попита Мати:

— Видя ли я в мазето на кланицата? Илзе?

Стомахът на Мати се сви.

— Не можех да ти кажа. Сърце не ми даде да го направя.

— Надявах се — гласът на Илона беше като на момиченце. — А сега…

Тя се завъртя и изрита злобно Фалк в ребрата.

— Проклето извратено копеле! — крещеше истерично. — Убил си Илзе, и Крис, и Грета! — Пак го изрита. — Уби майките ни. Накара ги да признаят неща, които никога не са правили. Защо?

Мати я сграбчи и я издърпа, а жената продължаваше да крещи.

Глава 130

Лежа на пода, но не мога да преодолея природата си. Усещам ритниците на Илона и болезненото пулсиране ми доставя огромно удоволствие.

Чувам болката в гласа й и се радвам на живота още повече.

— Защо ли? — казвам аз с усмивка. — Защото ми харесва, Илона. Обичам да гледам как светлината угасва в очите им. Обичам аз да я карам да угасне. Обичам да гледам как всяка капка живот изтича от тях. Обичам да усещам, помирисвам, вкусвам и чувам смъртта. Толкова е просто. Винаги е било така. Крава, прасе, майка, дете. За мен е едно и също.

Фермерът ме заобикаля отляво. С периферното си зрение виждам гумените му ботуши.

— Що за животно си ти? — пита.

— Хищник — отвръщам. — Не знаеш ли? Да убиваме, е в природата ни.

Еберхарт пристъпва към мен, сякаш и той ще ме ритне.

Но в този момент сирени пробиват звука от дъжда. Фермерът спира. И той ги чува.

Отдръпва се внимателно на няколко крачки от мен.

Пукане, хрущене и подът под левия му гумен ботуш поддава.

Кракът му пропада до бедрото и тялото му се извива силно назад.

Ставам и тръгвам към него още преди да осъзная, че е изпуснал пушката си.

Правя две бързи крачки и го ритвам точно в брадичката.

Главата му се отмята назад, изпада в безсъзнание. Завъртам се и търся Мати.

Но тя вече се мята към мен.

Удря ме в ребрата с парче дърво.

Вцепенявам се. Падам на колене. Тя приближава, за да ме удари отново.

Но аз се отпускам назад, сядам, изстрелвам крака си напред и я уцелвам по глезена.

Тя залита и пада.

Претъркулвам се, ставам и я ритам в корема. Чувам как й изкарвам въздуха.

Сирените вече са по-близо. Чувам виенето им.

Поглеждам към Мати Енгел.

— Мисля, че ми остана време само за още едно нещо.

Виждам, че не разбира.

Но после сграбчвам малкия Ники за врата.

Вдигам го, той се задавя, влача го назад към отвертката, захвърлена на пода. Мятам го на земята. Стискам инструмента и приклещвам главата на пищящото малко момче, оголил врата му като на агънце.

Поглеждам Мати, която се опитва да се изправи. Не може дори да говори.

— Покажи ми очите си — извиквам аз. — Искам да ги видя, когато угаснат очите на Никлас!

— Фалк! — изкрещява Илона вляво зад мен.

Поглеждам през рамо и я виждам, призрак от миналото ми, потна, рошава, с пушката на Еберхарт в ръце.

Глава 131

Фалк погледна Илона развеселен.

— Илона, скъпа стара приятелко, не ти стиска — започна той, извърнат към нея, а Никлас се бореше да се измъкне.

— Стиска ми! — изкрещя му Илона. — Стискаше им и на Крис, и на Илзе, и на Артур, и на Грета, и на Кифер. Всички те сега са в мен! В мен са, Фалк! Чувам ги как ме викат. Всеки един от тях.

— Недей! — извика Мати.

Но Илона дръпна спусъка.

Едри сачми 12-и калибър удариха Фалк и го отхвърлиха назад. Тялото му се удари в стената и се свлече надолу, кървейки съвсем леко от раните по лицето и врата.

Мъжът погледна към бронежилетката, която беше поела силата на изстрела. Започна да се смее.

— Не знаеш ли? Не можеш да убиеш това, което не виждаш?

Погледна към Илона, която вече беше застанала в упор и се целеше в лицето му.