Диамантената ера

Не говореше като другите американски чернокожи, акцентът му бе по-скоро британски, но мъничко по-остър. Бъд вече се бе приближил достатъчно, за да види, че на врата си чернокожият е преметнал парче шарен плат, което падаше и върху реверите му и въобще приличаше на шал. Като цяло изглеждаше добре поддържан и хранен, като се изключи белега в горната част на едната скула.

Бъд продължи да се приближава, докато в един момент не се оказа прекалено близо до мъжа. Държеше главата си леко наклонена назад до последната минута, сякаш се бе заслушал в много силна музика (което си беше точно така), но изведнъж я наведе напред, за да се вторачи право в лицето на непознатия. Това беше още един начин да обърне внимание на това, че носи снаряжение и обикновено вършеше работа. Мъжът обаче не реагира с характерното потрепване, което Бъд очакваше и което бе започнало да му прави удоволствие. Може пък да беше от някоя изостанала страна, където все още не знаеха какво е черепна пушка.

— Сър — заговори мъжът, — тръгнал съм със семейството си към хотела. Пътуването беше дълго и сме доста уморени; дъщеря ми има възпаление на ухото. Ще ви бъда много задължен, ако ни обясните за какво става дума колкото може по-експедитивно.

— Приказваш като шибан вики — тръсна Бъд.

— Сър, аз не съм това, което ви наричате „вики“, защото в противен случай трябваше да съм отишъл там. Ще ви бъда много задължен, ако си направите труда да не използвате мръсни думи в присъствието на жена ми и дъщеря ми.

Мина известно време, преди Бъд да разшифрова напълно последното изречение, и доста повече, за да проумее, че тоя мъж го е грижа за някакви си мръсни думички в присъствието на семейството му, а дори още по-дълго, за да повярва, че непознатият се е отнесъл така безочливо към Бъд — един доста якичък мъж, който очевидно беше въоръжен с черепна пушка.

— Ще си казвам, мамка му, каквото си шибано нещо искам на кучката ти и шибаното ти изчадие — заяви на много висок глас Бъд. След това просто не можа да се въздържи и се захили. Вече водеше с няколко точки!

Мъжът изглеждаше по-скоро нетърпелив, отколкото изплашен, и в този момент въздъхна тежко.

— Това да не би да е въоръжен грабеж? Сигурен ли сте, че знаете в какво се забърквате?

Бъд отговори, като прошепна едва доловимо „бий!“ и изстреля един парализатор в десния бицепс на непознатия. Парализаторът потъна дълбоко в мускула, също като М-80, направи черна дупка в ръкава на мъжа и накара ръката му да остане протегната право напред. Мъжът стисна зъби, очите му изхвръкнаха и в продължение на няколко секунди той издаваше странни ръмжащи звуци, идещи дълбоко от гръдния му кош, породени от усилията да не извика от болката. Бъд се зазяпа в раната с огромно удоволствие. Беше като да стреляш по хора в някой интерактив.

Само дето кучката не пищеше и не молеше за милост. Тя просто се обърна с гръб, за да защити с тяло детето си, и погледна съвсем спокойно Бъд през рамо. Бъд забеляза, че тя също има малък белег на скулата си.

— Сега ще ти извадя окото — каза Бъд, — а след това се захващам с кучката ти.

Мъжът вдигна здравата си ръка с дланта нагоре, за да даде знак, че се предава. Извади от джоба си всички твърди „универсални парични единици“ и му ги подаде. След което Бъд се омете, защото мониторите — аеростати с размерите на лешник, които си имаха очи, уши и радио-антени — вероятно бяха хванали звука от експлозията и бяха тръгнали към този район. Той видя как един от тях профуча покрай него, когато свърна на един ъгъл. Беше снабден с дълга гъвкава антена, по която светлината проблясваше като тънка колкото косъмче пукнатина в атмосферата.

Три дни по-късно Бъд се навърташе около Аеродрума, за да си търси лесна плячка, когато пристигна един голям кораб от Сингапур. Сред потока от двете хиляди пристигнали се открояваше една плътна групичка от около двайсетина якички чернокожи с много тъмна кожа, облечени в делови костюми, с по едно шарено парцалче около врата и малки белези на скулите си.

Късно същата нощ Бъд чу за първи път в живота си думата „ашанти“.

— Пристигнаха още двайсет и пет ашанти от Лос Анджелис! — каза някакъв мъж в един от баровете.

— Ашантите проведоха голяма конференция в заседателната зала на Шератон! — възкликна някаква жена на улицата.

Докато чакаше на опашка пред един от безплатните синтетични компилатори, някакъв клошар разказа:

— Един от тия — ашантите — ми даде пет юки. Добри хора са.

Когато Бъд се натъкна на един познат, с който бяха работили като примамки, подхвърли:

— Абе, градът се е напълнил с тия ашанти, нали?

— Ъхъ — отвърна приятелят му, който се беше втрещил, когато видя Бъд на улицата, и който изведнъж стана много неспокоен, като започна да върти глава във всички посоки.

— Сигурно са се събрали за някакъв конгрес — предположи Бъд. — Миналата нощ се оправих с един от тях.

— Да, знам — отвърна приятелят му.

— К’во? Ти пък откъде знаеш?

— Не са се събрали за конгрес, Бъд. Всички тия ашанти, с изключение на първия, са в града, за да те търсят.