Дяволската колония

Нанотехнологията вече беше готова да се превърне в следващата голяма индустрия на новото хилядолетие и имаше потенциал да стане жизненоважна във всяка област на науката, медицината, електрониката, производството... списъкът беше безкраен. Онзи, който успееше наистина да я овладее, щеше да владее и света - от атомно ниво нагоре.

Но всичко това водеше до един огромен въпрос.

- Ако сме прави за всичко това, кои тогава са били хората, мумифицирани в онази пещера? - попита Чин.

Пейнтър си погледна часовника. Единственият, който би могъл да отговори на въпроса, би трябвало да дойде след около час. Уреди още някои подробности с Чин по телефона и му нареди да остане на място и да продължи да наблюдава долината.

Когато затвори, Ковалски се обади от пейката, без да си прави труда да вдигне глава:

- Предизвиква изригването на вулкани...

Пейнтър го погледна.

- Ако онова чудо наистина може подобни неща - каза Ковалски и отвори едното си око, - май няма да е зле да кажете на Грей да си вземе азбестови гащи, щом пътува за Исландия.

31 май, 13:10

Вестманаеяр (Островите на западняците)

Исландия

Грей прекоси задната палуба на траулера. Денят беше ясен, но силният вятър браздеше морето и корабчето се мяташе и подскачаше под краката му. Намери Сейчан и Монк при релинга, сгушени в мушами, за да се предпазят от соления мраз. Ярките обедни лъчи на слънцето се отразяваха от неспокойното море, но не правеха почти нищо, за да затоплят въздуха.

- Според капитана ще стигнем остров Елирей след двайсетина минути - каза Грей.

Сейчан заслони очите си и погледна на изток.

-      Сигурни ли сме, че това е островът, който търсим?

- Това е най-доброто ни предположение.

Бяха кацнали в Рейкявик преди час и бяха взели частен самолет до веригата острови на десетина километра южно от исландския бряг. Островите Вестманеяр приличаха на свирепи стражи със зелени шлемове, яхнали бурното море - бурно като самата история на района. Били наречени на ирландските роби, известни като западняци, които през 840 г. убили похитителите си и избягали за кратко до островите, но това не ги спасило: били избити до крак и останали само имената им. Днес човек трябваше да има доста кураж, за да живее тук. Обитателите се бяха скупчили на най-големия остров и деляха късчетата земя с морските птици и най-многобройните колонии арктически кайри на света.

Грей гледаше живописния залив на Хеймаей, който се отдалечаваше зад тях със своите ярко боядисани постройки и магазини, изпъкващи на фона на зелените хълмове и страховитите пепеляви конуси на двата вулкана. Бяха кацнали на малкото летище на острова и без да губят време наеха корабчето да ги откара до координатите, получени от японските физици - сравнително груби координати, както се изрази Кат. А наоколо имаше много острови. Архипелагът се състоеше от петнайсетина необитаеми късчета земя наред с безбройните каменни стълбове и естествени сводове, издигащи се от морето.

Цялата верига бе млада от геологична гледна точка, образувана през последните двайсет хиляди години от вулканичната активност по огнения шев, минаващ по океанското дъно. Огнената буря продължаваше да бушува и до днес. В средата на шейсетте изригването на подводен вулкан бе довело до раждането на Суртсей, най-южния остров от веригата. През седемдесетте вулканът Елдфел, единият от двата на Хеймаей, избухнал и погребал под лава половината от пъстроцветното пристанищно градче. Грей беше забелязал последиците от въздуха, докато се спускаха към летището. От полетата лава все още стърчаха улични знаци; няколко къщи по краищата бяха разкопани и даваха другото име на градчето - Северния Помпей.

- Мисля, че е това там - каза Монк и посочи напред.

Грей се обърна и видя извисяваща се от морето черна скала. Не бе остров с плажове и закътани заливи. Отвесни черни скали заобикаляха остров Елирей, който бе просто разнебитено парче от вулканичен конус, стърчащ от вълните. Горната част на острова представляваше полегата изумрудена шир - висока ливада с мъхове, лишеи и някакви странни треви, толкова яркозелени, че изглеждаха неестествени на светлината на слънцето.

- Как ще стигнем дотам? - попита Монк, докато ко- рабчето приближаваше извисяващата се скала.

- Ще се катерите, американски приятели.

Отговорът дойде от кабината на щурвала. Капитан Рагнар Хулд излезе на палубата, облечен в разкопчана жълта мушама, ботуши и дебел вълнен пуловер. С гъстата си червена брада, прошарена тук-там с бяло, и загрубяла от солта кожа можеше да бъде взет за мародерстващ викинг, ако се облечеше в кожа. Само весело проблясващите му зелени очи смекчаваха това впечатление.

- Това е единственият начин - обясни той. - С въже. Но всички изглеждате в доста добра форма, така че ще се справите. Младият Ег ще откара корабчето до източния бряг, където скалите са най-ниски.

Хулд посочи с палец кабината. Синът му Егерт, двайсетинагодишен, с бръсната глава и покрити с татуировки ръце държеше кормилото.