Дяволската колония

Фортескю се наведе и прокара показалец по черепа. Върхът на пръста му потъна в дупка при тила. Макар да беше още момче, Били беше одрал достатъчно сърни и зайци, за да знае, че дупката е твърде правилна, за да е естествена. Французинът бръкна в нея и дръпна.

Всички пак ахнаха. Неколцина от робите се дръпнаха с ужас назад. Били се ококори, когато темето на чудовищния череп се раздели на две, подобно на вратите на шкаф. С помощта на баща му Фортескю внимателно вдигна парчетата — дебели по два пръста и големи като подноси.

Отвътре черепът блестеше ярко дори на немощната светлина на залязващото слънце.

— Злато… — задавено изрече чичо му.

Цялата вътрешна страна на черепа беше покрита със скъпоценния метал. Фортескю прокара пръст по едната половина. Едва сега Били забеляза малките издатини и ямички по златната повърхност. Приличаха на груба карта със стилизирани дървета, планини и лъкатушещи реки. Имаше и някакви заврънкулки, може би букви.

Фортескю промълви една-единствена дума; гласът му бе изпълнен с благоговение и като че ли страх.

— Иврит.

След като първоначалният шок отмина, бащата на Били наруши мълчанието.

— Но черепът е празен.

Фортескю се взираше в отворената кухина на позлатения череп. Беше достатъчно голяма да побере новородено, но както бе отбелязал бащата на Били, беше празна.

Лицето на Фортескю беше безизразно, но Били усещаше как умът му прави неведоми изчисления и предположения.

„Какво са очаквали да намерят?“

Фортескю се изправи.

— Затворете го. Да си остане увит в кожата. След час трябва да сме готови да тръгнем към Вирджиния.

Никой не възрази. Ако се разчуеше за злато, това място скоро щеше да бъде опустошено.

През следващия час — слънцето потъна зад хоризонта и запалиха факли — мъжете работеха здравата да извадят тежкия череп. Бащата на Били, чичо му и французинът отидоха настрани да си говорят насаме.

Били се престори, че мете, и се приближи, за да подслуша разговора им, но те говореха съвсем тихо и успя да чуе само откъслеци.

— Може да е достатъчно — каза Фортескю. — Като начало. Ако врагът го намери преди нас, младият ви съюз ще бъде обречен още преди да е започнал съществуването си.

Баща му поклати глава.

— Тогава може би е по-добре да го унищожим. Да накладем голям огън. Да изгорим костта до пепел, да стопим златото на шлака.

— Може и да се стигне до това, но нека оставим това решение на губернатора.

Баща му изглеждаше готов да спори с французина, но забеляза мотаещия се наоколо Били, обърна се и вдигна ръка да го разкара.

Думите така и не излязоха от устата му.

Защото от гърлото му бликна фонтан кръв. Той падна на колене, вкопчил ръце в шията си. Под челюстта му стърчеше връх на стрела. Кръвта течеше между пръстите му и бълбукаше на мехури на устните.

Превърнал се от юноша в беззащитно дете само за един ужасен миг, Били се втурна към баща си.

— Тате!

Баща му се взираше в него с изпълнени с болка и мъка очи. После тялото му рязко се сгърчи и той се строполи по очи. От гърба му стърчаха пера. Зад баща си Били видя чичо си, паднал на колене и с клюмнала глава. Копие бе пронизало през гърба, беше излязло от гърдите и върхът му се бе забил в земята.

Преди Били да успее да проумее какво става, нещо го удари отстрани. Не беше стрела или копие обаче, а ръка. Той падна и се претърколи. От удара светът някак рязко се върна на фокус.

Ушите му се изпълниха с писъци. Цвилеха коне. Сред факлите танцуваха сенки, десетки мъже се бяха вкопчили в битка. Във въздуха пееха стрели, а дивашки викове им пригласяха.

Индианско нападение.

Били се помъчи да стане, но французинът го беше притиснал здраво.

— Не мърдай, момче! — изсъска Фортескю.

Французинът го пусна и скочи, защото някакъв полугол дивак с боядисано в червено лице се хвърли към тях с вдигната томахавка. Фортескю можеше да се отбранява с едно-единствено оръжие, колкото и жалко да бе то — бастуна си.

Но докато се завърташе да посрещне нападателя, покритата с резба дъбова пръчка се отдели при дръжката, отлетя настрани и вместо нея лъсна скрита сабя. Празната кания улучи дивака в челото и спря атаката му. Фортескю се възползва от момента, хвърли се напред и го прободе в гърдите.

Дивакът изкрещя и падна, а французинът издърпа оръжието си и викна:

— При мен, момче!

Били се подчини. Това бе единственото, което позволяваше умът му. Нямаше време да мисли. Помъчи се да се изправи, но някой го сграбчи за ръката. Окървавеният дивак се мъчеше да го задържи. Били се дръпна рязко.

Индианецът падна. На ръкава на Били, където се бе вкопчила ръката му, остана размазан отпечатък. И не беше кръв.

Беше боя!

Били впери поглед в умиращия дивак. Ръката, която го бе държала, беше бяла като лилия, част от боята бе останала по линиите на дланта.

Нечия силна ръка го хвана и го дръпна. Фортескю.

— Те… те не са индианци — изхлипа Били. Не разбираше какво става.

— Зная — изсумтя Фортескю. В гласа му се долавяше страх.

Хаосът около тях продължаваше да бушува. Последните две факли угаснаха. Отвсякъде се чуваха писъци, молитви и молби за милост.