Дяволската колония

Фортескю помъкна Били в гората. Спряха до един оседлан кон, вързан малко встрани от лагера. Животното ровеше с крак и пръхтеше, уплашено от виковете и миризмата на кръв.

— Яхвай го и ме изчакай — каза французинът.

Докато Били стъпваше в стремето, Фортескю изчезна в мрака.

Били се намести на седлото и потупа с ръка потната шия на животното. То като че ли се успокои, но сърцето на самия Били продължаваше да бие бясно в гърлото му, кръвта бучеше в ушите му. Искаше му се да ги запуши, да не чува ужасните писъци, но вместо това се ослушваше нащрек и се оглеждаше и за най-малкия знак за приближаващи диваци.

„Не, не диваци“ — поправи се той.

Зад него изпука съчка и Били се обърна стреснато. По сакото и проблясъка на сабята позна, че е французинът. За миг му се прииска да скочи от коня и да се притисне в него, да го накара да намери някакъв смисъл в цялото това кръвопролитие и измама.

Фортескю куцаше — от крака му, малко над коляното, стърчеше пречупена стрела. Стигна до Били и му тикна в ръцете двете теменни кости на огромния череп и влажната бизонска кожа.

— Увий ги хубаво и тръгвай.

„Но защо? И къде?“

Нямаше време за въпроси и отговори. Били уви двата обковани със злато костени подноса в кожата и Фортескю ги натисна в скута му и повтори:

— Тръгвай!

Били се поколеба.

— Ами вие?

Фортескю постави ръка на коляното му, сякаш беше усетил ужаса му и се опитваше да го окуражи. Гласът му бе твърд.

— Аз ще остана тук. Тръгвай, момче! Занеси тези неща на новия губернатор на Вирджиния Томас Джеферсън. На всяка цена.

Първа част Нахълтване

1.

Наши дни 18 май, 13:32

Скалистите планини, Юта

Изглеждаше като входа към Ада. Стояха на ръба на дълбока, тънеща в сенки бездна. Трябваха им осем часа да се изкатерят от мъничкото градче Рузвелт до това затънтено място високо в Скалистите планини.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Трент Уайлдър.

Чарли Рийд извади телефона си, направи справка с джипиеса и погледна индианската карта, нарисувана върху еленова кожа и съхранявана в прозрачен найлонов плик с цип.

— Мисля, че да. Според картата на дъното на тази клисура трябва да има поток. Входът на пещерата би трябвало да е там, където потокът завива на север.

Трент потръпна и изтупа снега от косата си. Макар в ниското цели пълчища диви цветя да приветстваха пристигащата пролет, тук горе все още властваше зимата. Въздухът си оставаше смразяващ и околните върхове бяха покрити със снежна глазура. На всичкото отгоре небето сякаш се спускаше през целия ден и вече започваше да прехвърча сняг.

Трент се загледа в тясната долина. Сякаш нямаше дъно. Някъде далеч долу от морето мъгла се издигаше борова гора. Отвесни скали се спускаха от всички страни. Макар да беше приготвил въжета и алпинистко оборудване, все се беше надявал, че няма да има нужда от тях.

Но всъщност не това го притесняваше.

— Може би не бива да слизаме — рече той.

Чарли го изгледа с повдигната вежда.

— След като се катерихме цял ден?

— Ами проклятието? Ами ако дядо ти…

Чарли махна пренебрежително с ръка.

— Старецът е с единия крак в гроба, а главата му е пълна с пейот. — Тупна го по рамото. — Така че недей да пълниш гащите. В пещерата сигурно има само върхове на стрели и счупени грънци. Може да намерим и някой кокал, ако имаме късмет. Да вървим.

На Трент не му оставаше друго освен да тръгне след Чарли по тясната пътека надолу. Гледаше намръщено гърба на аленото яке на приятеля си с двете нарисувани пера — символа на университета на Юта. Самият той още носеше якето с пантерата на гимназията в Рузвелт. Двамата бяха първи приятели още от началното училище, но напоследък пътищата им се бяха разделили: Чарли тъкмо беше завършил първата си година в колежа, а Трент беше започнал работа в автосервиза на баща си. През лятото пък Чарли щеше да ходи на някакъв стаж в резервата Юинта.

Приятелят му беше изгряваща звезда и на Трент скоро щеше да му е нужен телескоп, за да може да я наблюдава от мъничкия Рузвелт. Но нима това бе нещо ново? Чарли винаги го беше засенчвал. Разбира се, не помагаше особено и фактът, че приятелят му беше наполовина юта и бе наследил тена и дългата черна коса на предците си. Рижавата къса коса на Трент и пълчищата лунички по носа и бузите завинаги му бяха отредили ролята на поддръжник на Чарли на училищните партита.

Макар и да не го бяха споменавали, сякаш и двамата знаеха, че приятелството им е на път да приключи, след като станат зрели мъже. Затова, подобно на някакъв ритуал при преминаване в друг статус, се бяха съгласили да предприемат това последно приключение — търсенето на свещената за племената юта пещера.

Според Чарли само шепа от племенните старейшини изобщо бяха чували за гробището високо в Юинта. На онези, които знаеха, им бе забранено да говорят. Единствената причина Чарли да знае бе, че дядо му прекалено много обичаше бърбъна. Чарли се съмняваше, че старецът изобщо си спомня, че му е показвал старата карта върху еленова кожа, скрита в кухия рог на бизон.