Дюн (Том трети)

Какво се опитваше да й каже? Думите му представляваха афиширане на елементарни истини, познати дори на послушниците. Повишените печалби винаги се използваха и за закупуване на безопасни пътеки покрай пазителите на границата, включвайки нерядко самите пазители в сметката.

Закупил ли е част от прислушващия персонал на почитаемите мами? Не е ясно, но със сигурност не вярва, че може да го направи напълно спокойно.

Почака, докато мъжът усмири напълно мислите си, за да може — поне по неговите представи — да изложи нещата така, че да предизвика с най-голяма вероятност благосклонен прием от страна на една света майка.

Защо бе насочил вниманието й към граничните митничари? Очевидно той самият беше имал вземане-даване с тях. Служителите по охрана и контрол на границите винаги намираха благовидна причина и основание да преметнат висшестоящите: „Ако не съм аз, друг ще го направи.“

Осмели се да се надява, че е права.

Равинът се окашля. Следователно вече бе намерил нужните му думи и ги бе подредил както трябва:

— Просто не вярвам, че има начин да си тръгнеш жива от Гамму.

Не беше очаквала толкова безцеремонна присъда.

— Но бяха ми…

— Сведенията, с които разполагаш, са нещо по-различно — прекъсна я той.

Аха, ето какво стоеше зад прицела към границите и техните пазители!

— Рави, ти просто не ме разбираш. Предоставената ми информация не включва няколко приказки и предупреждения — Лусила почука с пръст челото си. — Тук се намират много скъпоценни животи, всевъзможен незаменим опит и толкова жизнено важни познания, че…

— Ох, любезна госпожо, много добре разбирам. Нашият проблем е, че ти не разбираш.

Вечно същите позовавания на възможността за разбиране!

— В този момент животът ми зависи от твоето благородство — добави той.

Ех, легендарната честност и доверие в „Бин Джезърит“, след като веднъж сме дали дума!

— Много добре знаеш, че по-скоро ще умра, отколкото да те предам — каза тя.

Мъжът разпери широко ръцете си в наистина безпомощен жест:

— Напълно го вярвам, драга госпожо. Въпросът не опира до предателство, а до нещо, което никога не сме разкривали на Сестринството.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Прозвуча доста безцеремонно (почти с Гласа#, макар да я бяха предупредили, че не бива да опитва силата му върху тези евреи).

— Принуден съм настоятелно да изискам от теб едно обещание. Трябва да имам думата ти, че няма да се обърнеш срещу нас, след като чуеш това, което се готвя да ти кажа. Налага се да обещаеш, че ще приемеш моето разрешение на дилемата.

— Искаш да зърнеш невидимото, а?

— Само защото аз те моля и те уверявам, че от наша страна зачитаме ангажимента си към Сестринството.

Лусила се взря в него, опитвайки се погледът й да проникне през преградата, която той бе издигнал между двамата. Външните му реакции бяха ясно забележими, ала не и загадъчната същност, скрита зад странното поведение.

Равинът зачака опасната жена да вземе решение. Светите майки винаги го караха да се чувства неуютно. Разбираше какво трябва да бъде това решение и чувстваше жалост към нея. Видя, че и тя съвсем ясно я разчете по изражението на лицето му. Можеха толкова много, но и толкова малко. Мощта им бе очевидна. А познанията им за Скрития Израел — твърде опасни!

Дължим им го все пак. Той не е от избраните, но задължението си е задължение. Честта е чест. Истината е истина.

„Бин Джезърит“ бе опазил Скрития Израел в не един и два трудни момента. А погромът бе нещо, което неговите хора добре познаваха и без дълги обяснения. Понятието бе проникнало дълбоко в психиката им. Техните избраници никога нямаше да го забравят благодарение на Неизразимото. А още по-малко — да простят.

Запазената в древния ритуал памет (с периодични връщания при общото Споделяне) хвърляше сияен ореол върху онова, което равинът знаеше, че трябва да направи. Ах, колко нещастна беше жената, застанала пред него! Тя също бе уловена в капана на спомените и обстоятелствата.

Във врящия казан! И двамата!

— Давам ти думата си — каза Лусила.

Той се върна до единствената врата в стаята и я отвори. Отвън бе застанала възрастна жена, облечена в дълга кафява роба. Влезе веднага, след като бе повикана с жест. Косата й, с цвят на отдавна изхвърлен от водата плавей, бе плътно стегната в кок на тила. Съсухреното й набръчкано лице бе тъмно като изсушен бадем. Очите й обаче… Синьо в синьото! И каква стоманена твърдост излъчваха те…

— Това е Ребека, една от нашите — каза равинът. — Сигурен съм, че виждаш какво опасно нещо е сторила.

— Изпитанието с Агонията — пошепна Лусила.

— Отдавна премина през него, след което ни служи добре. Сега ще направи същото за теб.

Лусила искаше да е сигурна, ето защо попита: