Дюн (Том трети)

— Мисля, че дори е доста умно, Шоел — каза го от любов, макар наистина да не разбираше какво точно означава.

— Скъпоценна моя обич — той подложи ръка под главата й. — Прорицателите имат Усет за истината, който действа през цялото време, след като веднъж е разбуден. Моля те, не ми казвай, че съм умен, защото тези думи всъщност изрича любовта ти.

— Не ми се сърди, Шоел — Ребека мушна глава в свивката под рамото му и го погъделичка заради слабостта си към мириса на неговите мишници. — Искам да знам всичко, което е в теб.

Той леко премести главата й, за да й бъде по-удобно, и каза:

— Знаеш ли какво повтаряше моят инструктор на Трето ниво? „Не трябва да знаеш нищо! Научи се да бъдеш напълно наивен.“

Тя се изненада:

— Как, съвършено нищо ли?

— Пристъпваш към обекта с абсолютно чиста плоча и нямаш нищо както върху себе си, така и вътре в теб. Каквото и да дойде, то само се изписва.

Стори й се, че започна да вниква:

— Абсолютно нищо не трябва да се намесва.

— Правилно. Ти си първобитен дивак и невежа, без дори следа от съвършенство, който се движи гърбом към върховната си изява. И така, стигаш до целта, макар да не си я търсил.

— Е, Шоел, сега каза нещо наистина умно. Обзалагам се, че си бил най-добрият ученик, когото някога са имали, най-умният и…

— Намирах всичко това за безкрайна глупотевина.

— Не и ти!

— Докато един ден нещо в мен трепна леко. Не беше шавване на мускул или нервен спазъм, което друг би могъл да установи. А просто трепване…

— Къде го почувства?

— В никакъв случай не мога да посоча точното място. Обаче преподавателят ми на Четвърто ниво ме бе подготвил за него: „Хвани го внимателно. С нежни ръце…“ Един от учениците помисли, че онова нещо трябва наистина да се задържи с ръце. Ой, как се смя учителят.

— Постъпил е несправедливо. — В късния час тя докосна с буза вече наболата му брада, без сама да чувства нужда от сън.

— Предполагам, че е било дори жестоко. Но когато трепването дойде, аз го усетих и разпознах. Не познавах подобно чувство. Изненада ме допълнително, защото, след като го различих, разбрах, че е било в мен през цялото време. Беше ми съвсем познато. Ето как трепна в душата ми Усетът за истината…

Тя веднага помисли, че би могла да усети и в себе си същото раздвижване, причинено от този Усет. Учудването в гласа му говореше, че наистина е доловил събуждането на нещо ново.

— И оттогава стана мое — продължи той. — Принадлежи ми толкова, колкото и аз на него. Никога не сме се разделяли.

— Сигурно е прекрасно — изрече тя със страх и завист в гласа си.

— Не е! Дори мразя част от него. Да гледаш на човеците по този начин е все едно да ги видиш изкормени и с висящи вътрешности.

— Да, отвратително!

— Наистина, но има и нещо добро в замяна, обич моя. Някои от хората, които срещаш, приличат на красиви цветя, протегнати към теб в ръката на невинно дете. Невинността. Собствената ми невинност откликва, което пък засилва Усета за истината. Ето какво ми даваш ти, обич моя.

Не-корабът на почитаемите мами пристигна на Гамму, но до космодрума свалиха Ребека в лихтера за транспортиране на отпадъчна маса и боклуци. Направо й призля при вида и миризмата на сметта и изпражненията, но прие всичко спокойно. У дома! Аз съм си у дома и Лампадас оцеля.

Ала равинът не споделяше нейния ентусиазъм.

Пак бяха седнали в работния му кабинет, но сега тя се чувстваше несравнимо по-уютно с Другите Памети; и много по-спокойна. Той може би го забеляза.

— Повече от всякога приличаш на тях. Нечисто състояние.

— Рави, всеки от нас има недостойни предшественици и аз много се радвам, че познавам някои.

— Това пък какво е? Какво искаш да ми кажеш?

— Ние сме наследници на хора, вършили зли дела, равине. Не ни е приятно да откриваме злодеи и варвари в останалите назад наши предшественици, но те са си там.

— Какви приказки слушам!

— Рави, светите майки веднага могат да извикат всеки от тях. Не забравяй, че именно победителите създават потомство. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Никога не съм те чувал да говориш толкова дръзко. Какво е станало с теб, дъще?

— Оживях, но знам, че понякога победата се постига срещу определена морална цена.

— Какво става? Думите ти продължават да са зли и нечестиви. — Зло ли? Варварство е дори твърде меко казано за някои от злите дела, извършени от нашите прародители. А те са били преди всеки един от нас, рави.

Ясно виждаше, че го наранява и долавяше жестокостта в собствените си слова, но не можеше да ги спре. Защо избягваше от съзнанието му истината в казаното от нея? Нали бе почтен човек?

Ребека реши да говори по-внимателно, но се оказа, че думите й продължават да го засягат дълбоко.

— Рави, ако бе станал свидетел на някои от нещата, които бях принудена да науча от Другите Памети, щеше да се върнеш тук, за да потърсиш нови дефиниции за понятието зло. Стореното от някои наши предшественици е по-страшно и от най-лошото, което можеш да си представиш.

— Ребека, Ребека! Знам, че такива са били изискванията на…