Дюн (Том трети)

— Недей се извинява с „такива бяха времената“! Ти, който си равин, трябва да го знаеш много по-добре от другите. За къде си тръгнал без чувство за морал? Да, понякога наистина не чуваме…

Той скри лицето си с ръце и започна да се люлее напред-назад със стария стол, който тъжно заскърца.

— Рави, винаги съм те обичала и уважавала. Заради теб преминах през Агонията и я преодолях. Дойдох на Лампадас пак заради теб. Не отричай всичко, което научих от казаното сега.

Мъжът свали ръцете си, преди да отговори:

— Не го отричам, дъще. Но позволи ми да имам своята болка.

— Да, Рави, ала от всичко, което съм научила, вече съм дълбоко убедена, че няма невинни. Длъжна съм да свикна с тази истина веднага, без минута отлагане.

— Ребека!

— Може би вина не е точната дума, но живелите преди нас са вършили неща, за които трябва да се плати.

— Това го разбирам, дъще. Да се направи сметка…

— Не ми казвай, че разбираш онова, за което почти нищо не можеш да знаеш — тя се изправи и го погледна отвисоко. — Не става дума за счетоводна книга. Докъде можеш да стигнеш по този начин?

— Аз съм твой равин, Ребека. Не бива да говориш подобни неща, особено на мен.

— Рави, колкото по-далече отиваш, толкова по-страшни са жестокостите, от което и цената става все по-висока. Да, ти не можеш да се върнеш толкова много назад, но аз самата съм длъжна да го сторя.

Тя се обърна и си тръгна, без да обръща внимание нито на плачливия му глас, нито на болката, с която я повика по име. А когато затваряше вратата, го чу да казва:

— Какво направихме? О, Израел, помогни ми.

„Писането на история е до голяма степен процес на отвличане на вниманието. Повечето исторически писания го отклоняват от потайните влияния, скрити зад големите събития.“

Башарът Тег

Когато го оставяха на свободен режим, Айдахо често обследваше своя не-корабен затвор. Имаше толкова много да се види и научи за иксианското творение! Беше като истинска пещера на чудесата.

В днешния следобед спря за кратко неуморната си разходка из отредените му за квартира помещения и се загледа в малките видеоочи, вградени в светещата повърхност на входния портал. Те също го наблюдаваха. Винаги. Имаше странното усещане, че вижда себе си в онези любопитни точици. Какво ли мислеха сестрите, докато го изучаваха? Едрото дете-гола от отдавна мъртвия кийп на Гамму се бе превърнало в дългурест мъж с тъмна кожа и коса. Сега косата му беше по-дълга отколкото по времето, когато влезе тук в последния си ден на Дюн.

Очите на „Бин Джезърит“ го изследваха дори и под кожата му, така да се каже. Бе сигурен за подозрението им, че е ментат, и се боеше от тълкуванието, което биха могли да направят на този факт. А можеше ли един ментат да се надява да го скрие за неопределено време от светите майки? Глупости! Знаеше, че те вече го подозират и в овладяването на Усета за истина.

Той помаха с ръка към видеоочите и каза:

— Неуморим съм. Мисля, че ще продължа да оглеждам.

Белонда мразеше всяка проява на шеговитото му отношение към правилата на надзора. Всъщност никак не харесваше и неговото бродене из кораба. А и не се опитваше да скрие мнението си от него. Винаги долавяше незададения въпрос в смръщената й физиономия: Дали търси начин да избяга?

Наистина го правя, Бел, но не по подозирания от теб път.

В не-кораба за него бяха определени граници. Нямаше право да влиза във външното силово поле, в някои участъци на машинните отделения, където двигателят (както му бе казано) беше временно изваден от строя, в Стражевите помещения, в оръжейния арсенал, както и при пленения тлейлаксианец Сцитал. От време на време виждаше същия този Сцитал при едно от преградните съоръжения, където двамата се изучаваха през заглушителното поле, отделящо ги един от друг. Действаше и информационна бариера — секции от корабните дневници-записи, от които пазачите му бяха решили да не получава никакъв отговор на зададените въпроси.

Но в границите също имаше какво да се види и научи за цял един живот, дори ако той продължи в очакваните от него разумни предели от около триста стандартни години.

Стига почитаемите мами да не ни намерят.

Айдахо се чувстваше като преследвана от тях плячка, по-ценна дори от жените в Дома на Ордена. Нямаше никакви илюзии за съдбата си, ако преследвачите стигнат до убежището му. Знаеха, че е тук. Обучените лично от него в сексуално обвързване мъже, изпратени да внесат разложение сред почитаемите мами, определено дразнеха ловците.