Дюн (Том трети)

Стигна до Големия трюм — товарното помещение на кораба с дължина цял километър, подслонило последния гигантски пясъчен червей от Дюн преди пристигането му в Дома на Ордена. Мястото все още носеше мирис на подправка и пясък, изпълвайки мислите с нещо, което си бе отишло много отдавна и умряло много далече. Знаеше защо идва толкова често тук. Понякога го правеше дори без да се замисли, впрочем също като този път. Илюзията за неограничено пространство със следи от прах, пясък и подправка го изпълваше с носталгично усещане за изгубени свободи Но имаше и друго. То му се случваше само на това място.

Ще стане ли и днес?

Усещането, че се намира в Големия трюм ще изчезне без предупреждение. И после… Проблясването на небе, подобно на мрежа от разтопен метал. При появата на гледката той си даваше сметка, че в действителност не вижда мрежа. Разумът му превеждаше онова, на което сетивата на можеха да поставят определение.

Проблясваща мрежа, разлюляна от безкрайни студени вълни.

После мрежата ще се раздели и той ще види двамина — мъж и жена. Колко обикновени и същевременно необикновени ще изглеждат те! Баба и дядо в някогашно облекло — работен комбинезон, покриващ гърдите на мъжа, и дълга рокля с шал за главата на жената. Заети с работа в цветна градина. Според него гледката беше повече от мираж: Виждам го, но не е точно това, което виждам.

Накрая те винаги го забелязваха. Чуваше гласовете им.

„Марти, пак се появи ей там“ — казваше мъжът, за да привлече вниманието на жената към Айдахо.

„Чудя се как преминава погледът му — споделяше Марти. — Изглежда невъзможно.“

„Мисля, че е разтеглен прекалено тънко. Питам се дали познава опасността, на която се излага.“

Опасност.

Ето думата, при която винаги биваше рязко измъкван от миража.

— Днес не си ли на командното табло?

Само за миг му се стори, че гласът е на странната жена от видяното преди малко, но почти веднага разпозна Одрейди. Въпросът й идваше някъде отблизо, зад гърба му. Обърна се и откри, че е забравил да затвори люка. Тя го бе последвала в трюма с тихата дебнеща крачка, която избягва пръснатите тук-там купчинки пясък, за да не застърже под краката и да издаде скрито присъствие.

Имаше вид на уморен и нетърпелив човек.

Какво я кара да мисли, че трябва да съм на командното табло?

Старшата майка каза сякаш в отговор на незададения му въпрос:

— Напоследък те намирам все по-рядко на таблото за упражнения. Търсиш ли нещо, Дънкан?

Той тръсна глава за отрицателен отклик, без да проговори.

Защо внезапно се почувствах в опасност?

Беше странно усещане, свързано с присъствието й. Но си спомняше и други случаи. Веднъж, когато тя бе погледнала подозрително към ръцете му…

Страх, свързан с таблото и клавиатурата. Нима съм показал ментатския си глад за данни? Предполагат ли, че там съм се скрил насаме със себе си?

— Имам ли изобщо право да оставам сам? — прозвуча яд в насрещния му въпрос.

Тя завъртя бавно и отчетливо главата си вляво и вдясно като допълнение към отговора:

— Можеше да измислиш нещо по-подходящо.

— Днес идваш за втори път — продължи с обвиненията той.

— Дънкан, трябва да кажа, че изглеждаш добре — ловко измъкване от заядливата гама.

— Така ли мислят наблюдателите ти?

— Не бъди дребнав. Дойдох, за да поприказвам с Мурбела. От нея разбрах, че си долу.

— Предполагам, че знаеш за поредната й бременност? Бе ли въпросът му опит да я предразположи?

— За което покорно благодарим. Идвам да ти кажа, че Шийена желае отново да те посети.

Защо пък ще му го съобщава тя?

Думите й го отпратиха към бездомничето от Дюн, станало пълноправна света майка (най-младата за всички времена, както твърдяха). Шийена, неговата вярна приятелка, загледана в последния голям пясъчен червей. Дали той бе успял да продължи рода си? И защо Одрейди проявява интерес към посещението й?

— Иска да обсъдите неща, свързани с Тирана.

Тя веднага видя предизвиканата изненада.

— Какво бих могъл да прибавя към онова, което Шийена знае за Лито II? Нали е света майка?

— Познавал си много отблизо атреидите. Аха! Всъщност ментатът е на мушката й.

— Самата ти каза, че ще иска да говорим за Лито, а не е съвсем правилно да се мисли за него като за Атреидски.

— Но беше! Превърна се в нещо с повече първичност и стихийна сила в сравнение с когото и да е преди, ала все пак бе един от нас, както и да го погледнеш.

Един от нас! Припомни, че и тя също е атреидка. А лично на него — за никога несвършващия дълг към рода и семейството!

— Ти го казваш.

— Няма ли да прекратим тази глупава игра?