Дюн (Том трети)

Трябваше да бъде внимателен. Знаеше, че и тя е видяла припламналата му червена лампичка. Светите майки бяха дяволски обидчиви. Той я погледна, без да се осмели да заговори, като ясно разбираше, че Одрейди е отчела този многозначителен факт.

— Вярваме, че в теб са събрани спомени за много повече от живота на един гола.

Продължи да мълчи, оставяйки я да добави: — Хайде, Дънкан! Ментат ли си?

По начина, по който прозвучаха последните й думи — колкото обвинение, толкова и въпрос, — той разбра, че играта на криеница е свършила. Усети почти облекчение.

— Ами ако съм?

— Когато тлейлаксианците се заеха със създаването ти, постараха се да смесят клетките на много повече от един Айдахо.

Айдахо-гола!

Отказа да мисли за себе си като за подобна въображаема възможност.

— Защо Лито изведнъж стана толкоз важен за вас? — не се опита да избегне утвърдителния елемент в своя въпрос.

— Нашият червей се превърна в пясъчни твари.

— А те растат и се умножават?

— Очевидно.

— Ако не ги държите под контрол или ги изтребите, Домът на Ордена може да се превърне в следваща Дюн.

— Проумял си го, нали?

— Заедно с Лито.

— Следователно си спомняш за много животи. Великолепно. Станал си нещо като нас самите.

Каква непоколебимост имаше в погледа й!

— Мисля, че е доста по-различно.

Трябва да я отклоня точно от тази писта!

— Спомените ти се върнаха по време на първия сблъсък с Мурбела, така ли?

Кой го е усетил? Лусила ли? Тя беше тук и би могла да го предположи, хранейки подозрения към сестрите си.

Налагаше се да представи ясно страховитото с неяснотата си състояние на нещата:

— Не съм друг Куизъц Хадерах!

— Не си ли?

Премерено и целенасочено. Помисли, че тя си го е позволила, за да разкрие същността на жестоката възможност.

— Знаеш, че не съм!

Бореше се за живота си и го съзнаваше напълно. И не толкова люто с Одрейди, колкото с онези другите, които не сваляха поглед от видеоочите, а после превъртаха пак и пак направените записи.

— Кажи ми нещо за поредицата ти от памети — прозвуча като заповед, която не можеше да не изпълни.

— Познавам онези животи… Приличат на преживяното от един човек.

— Дънкан, събраното в теб може да се окаже много ценно за нас. А имаш ли спомен за аксолотловите резервоари?

Въпросът й отпрати мислите му към сондиране на мъгляви дълбочини, извикали в съзнанието странни неща, свързани с тлейлаксианците — огромни купчини човешка плът с неясни очертания за несъвършените очи на новороденото, замъглени и извадени от фокус изображения, нещо като почти спомени за излизане от родилни проходи… Какво общо би могло да има всичко това с резервоари?

— Сцитал ни предостави необходимите познания, за да създадем своя собствена аксолотлова система — каза Одрейди.

— Система ли? Интересна дума. Трябва ли да разбирам, че сте копирали и мелинджовото производство на тлейлаксианците?

— Майсторът се пазари за повече от онова, което ще му дадем. Но ще дойде време и за подправката, така или иначе.

Одрейди чу твърдостта на своя отговор, докато се питаше дали Айдахо е доловил известната несигурност в гласа й. Може би няма да имаме време, за да го постигнем.

— Сестрите, които разпръснахте, се намират в затруднено положение — каза той, като предостави на вниманието й частица от съзнанието си на ментат. — Изгребвате запасите си, за да им пращате, а те не могат да бъдат неизчерпаеми.

— Разполагат с познанията ни за аксолотловата техника, а имат и пясъчни твари.

Дънкан не каза нищо, буквално шокиран от вероятността за безбройни Дюн, възпроизведени в една безкрайна вселена.

— Ще разрешат проблема с доставката на мелиндж било с помощта на резервоарите, било с червеите, а може би и с двете — добави тя.

Е, тук можеше да си позволи откровеност. Твърдяха го прогнозните статистики. Все в някоя от разпръснатите общности на светите майки те трябваше да имат успех! — Колкото до резервоарите — рече той, — имам странни съновидения…

Почти бе готов да каже „размисли“.

— Така и трябва да бъде — Одрейди накратко го осведоми за количествата въведена женска плът.

— И за получаването на подправка, тъй ли? — Допускаме го със сигурност.

— Отвратително!

— Типично за младостта — укори го тя.

В подобни моменти я мразеше с пълна сила. Веднъж се бе отзовал ядно за начина, по който светите майки се отдръпват от „общия поток на човешките емоции“, а тя реагира със същите думи. Типично за младостта.

— За което няма лекарство, по всяка вероятност — язвително каза той. — Неприятен дефект на личността ми.

— Да не би да си помислил, че ще обсъждаме въпроси от етично естество?

Стори му се, че долови същата ядна нотка в гласа й, но додаде:

— Дори не от етично. Движим се по различни правила.

— Правилата често са извинение за пълно омаловажаване на страданието.

— Нима долавям слабо ехо на съвест у една света майка?