Дюн (Том трети)

Местността ставаше все по-гола с наближаващата към тях пустиня и Одрейди го отбеляза, докато се носеха на юг.

На около сто клика от мястото на последното сведение за фронта на пустинята, те видяха следите от поселище, вдигнато и пренесено в по-студени ширини. Оголени фундаменти и масивни стени повредени при демонтажа и зарязани след операцията. Тръби, отрязани при основите. Изваждането им явно бе твърде скъпо. Не след дълго пясъкът щеше да покрие неизползваните грозни купища.

— Тук я нямаше Защитната стена на Дюн.

Одрейди обърна внимание на Стреги върху този факт. В някой недалечен ден обитателите на Дома на Ордена щяха да се изнесат към полярните райони и да разкопават леда, за да извличат вода за пиене.

— Старша майко — обади се с въпрос една от седящите с Тамалани в задната част на колата, — вярно ли е, че вече се подготвят машини и друга техника за събиране на подправка?

Одрейди се обърна, както бе седнала. Въпросът бе зададен от служителка в комуникациите с чин старша помощница — възрастна жена с дълбоки бръчки по челото, с тъмен тен, леко разногледа от дългото взиране в апаратурата. Очевидно — подвластна на чувството за отговорност.

— Трябва да сме готови за червеите — отговори й.

— Ако дойдат — вметна Тамалани.

— Там, вървяла ли си някога в пустинята?

— Бях на Дюн — съвсем кратък отговор.

— Да, но бродила ли си из откритата пустиня?

— Само по някои малки струпвания на пясък недалеч от Кийн.

Не е същото — като ехо на поредния лаконичен ответ.

— Другите Памети ми казват онова, което трябва да знам — изявление, предназначено сякаш специално за помощниците.

— Не е същото, Там. Трябва сама да го изживееш. Онова странно усещане, когато разбираш, че всеки миг може да се появи червей. Иначе все едно не си била…

— Чувала съм за вашия експеримент на Дюн.

Аха, експеримент. Не „опит“. Експеримент. Отлично пасва на нейната слабост да укорява. Напълно в стила на Там. „Прекомерно много от Бел се е прехвърлило върху нея“, както би казал някой.

— Там, вървенето из такава пустиня те променя. Паметта става по-бистра. Едно е да черпиш от преживяното някога от случаен свободен. Съвсем различно — усещането от собственото ти движение като такъв… дори само за няколко часа.

— Не ми хареса особено.

Това бе достатъчно за преценка на духа й от гледната точка на авантюриста и всички в колата я видяха в недобра светлина. Щеше да се разчуе.

Върху въглените на огъня!

Сега смяната й в Съвета с Шийена (ако е подходяща) щеше да намери по-лесно обяснение.

Наблюдателният терминал представляваше пространство от стопена силициева маса, зелена и с огледален гланц, ошарена в дълбочина с топлинни шупли. Одрейди бе застанала в самия край и гледаше към разхвърляните тук-там тревни петна, където пясъкът вече заливаше склоновете на хълма, потънал някога в зеленина. Имаше нова лобода (засадена от хората на Шийена, както бе казал някой от свитата на Одрейди), изтеглена като сивкав екран по дължината на протегнатите пръсти на пустинята. Мълчалива война. Някакъв животец на базата на хлорофила водеше ариергардни боеве с пясъка.

Вдясно от нея, над крайния наблюдателен пост, се издигаше ниска дюна. Като махна към другите да не я следват, старшата майка се покатери по пясъчния хълм, а когато се озова съвсем малко отвъд хребета на вече прикриващата я грамада, видя пустинята — такава, каквато бе запазена в паметта й.

Ето какво създаваме.

Нито следа от обител. Не погледна назад към онези растящи нещица, влезли в последна отчаяна битка с настъпващите дюни, а прикова вниманието си по посока на хоризонта. Там бе границата, наблюдавана неотстъпно от преминаващите през пустинята. Всичко, което се движеше в сухото огромно пространство, бе носител на скрита опасност.

Когато се върна при останалите, продължи да гледа известно време гланцираната повърхност на граничния наблюдателен пост.

Възрастната помощница от Комуникационната служба дойде при Одрейди с писмено искане от метеоролозите. Сбито и неизбежно. Нищо неочаквано в промените, за които говореха техните думи. Имаха нужда от още наземна техника. Логично искане, особено след решението на самата старша майка.

Вчера ли? Възможно ли е да съм наредила едва вчера да се привършва с морето?

Тя върна листчето-сведение на помощницата и погледна покрай нея белязаното по краищата с пясък гланцирано пространство.

— Съобщи им, че искането е прието. — И добави: — Изпитвам тъга от повторната поява на онези сгради.

Помощницата само сви рамене. „Отговори ми със свиване на раменете!“ Одрейди се почувства като ударена.

(Няма как да не затътнат вълнения из Сестринството!)

Обърна гръб на жената.