Дюн (Том трети)

Мурбела направи опит да отговори, но се оказа без глас.

„Момиче, не се напрягай толкова — рече жената. — Чувам те.“

Понечи да отклони вниманието си от нея.

Къде се намираше това място?

Един оператор, гигантско складово помещение… Промишлено предприятие… Всичко е автоматизирано… Плетеница от линии за обратна връзка, събрани в малкото пространство със сложни системи за управление.

Силейки се поне да пошепне, Мурбела попита: Коя сте вие?, при което чу тътена на собствения си глас. Каква страшна болка в ушите!

„Не толкова високо! Аз съм водачът ти — мохалата. Онзи, който те направлява, за да избегнеш рушителите.“

Защити ме, Дур! Тук е не-място.

Докато го помисли, контролната зала изчезна. Сега тя се оказа преселник в пусто пространство, осъден да не почувства никога покой и никога да не бъде дори и за миг в убежище. Всичко около нея стана нематериално с изключение на отлитащите й мисли. Бе загубила веществения си характер; остана само някаква крехка нишка, разпознавана като съзнание.

Съградила съм себе си от мъгла.

Дойде Друга Памет с късчета от преживян опит, за който знаеше, че не е неин. Някакви лица я гледаха със злобен и похотлив поглед, настоявайки да им обърне внимание, но жената пред командното табло на совалката я изтегли със себе си. Мурбела съумя да различи основните потребности, въпреки че не можеше да им придаде взаимно обвързана форма.

„Това са животи от миналото ти“ — обади се жената при таблото за управление; гласът й бе безплътен и не идваше от видимо място.

„Наследници сме на люде, извършили противни дела — продължи тя. — Не ни харесва да признаем, че сред нашите предци е имало истински варвари. Една света майка трябва обаче да го стори. Нямаме друг избор.“

Засега можеше само да обмисля въпросите си. Защо аз… Защо трябва…

„Победителите са тези, които оставят потомство. Ние сме техни наследници. Често за победата се плаща с висока морална цена. Варварство е дори твърде неизразителна дума за някои от нещата, които са вършили предците ни.“

Мурбела почувства как позната ръка докосва бузата й. Дънкан! Докосването върна раздиращата агония. О, Дънкан! Нараняваш ме със страшна болка.

Въпреки страданието тя долови празни места в поредицата от животи, разкриващи се пред нея. После всички спряха напълно.

„Само онова, което можеш да възприемеш сега — обади се безплътният глас. — Други ще дойдат по-късно, когато станеш по-силна, ако оцелееш…“

Селективен филтър. — Думи на Одрейди. — Нуждата отваря врати.

Настойчиво ридание се понесе откъм останалите присъстващи. Вопли: Виждаш ли? Разбираш ли какво се случва, когато пренебрегнеш здравия разум?

Агонията се засили. Не можеше да й избяга. Пламък докосваше всеки нерв. Искаше да вика, да крещи заплахи, да моли за милост. Бурен наплив от нестройни чувства придружаваха болката, но тя не им обърна внимание. Сякаш вървеше по тънката нишка на едно съществуване. Всеки момент нишката можеше да се скъса!…

Умирам.

Влакното се разтегна. Ще се прекъсне! Няма надежда да издържи. Мускулите не искат да се подчинят. По всяка вероятност дори вече нямаше мускули. Въобще не й трябваха. Те боляха. Същински ад, който никога нямаше да свърши, даже и след като влакното се скъса… По протежението му горяха пламъци, облизващи съзнанието й.

Ръце разтърсиха нейните рамене. Дънкан, недей… Всяко движение бе болка, за каквато не беше и помисляла, че може да съществува. Ето това наистина заслужаваше да бъде наречено Агония!

Нишката престана да се разтяга. Дори вече се връщаше обратно със свиване. Превърна се в нещо малко, подобно на парченце наденица, но събрало толкова изумителна болка, че всичко друго престана да съществува. Самото усещане за реалност ставаше неясно, полупрозрачно и накрая призрачно… „Виждаш ли?“ — някъде отдалече дойде гласът на мохалата-водач.

Виждам… неща.

Не, не беше съвсем виждане. По-скоро неясно осъзнаване на присъствието на други. Други парченца наденица. Друга Памет, попаднала в обвивката на отминали животи. Те се проточиха покрай нея в редица, чиято дължина не можеше да определи. Прозирна мъгла. Тук-там мъглата се раздираше отчасти и зад нея мержелееха събития. Не, не точно събития. А спомен.

„Вземи участие — каза водещата я. — Видя как са се постарали нашите предшественици. Те са унижение и за най-ядната клетва, която можеш да се сетиш. Не търси извинения, че времената са били такива! Просто не забравяй: няма нито един невинен!“

Отвратително! Отвратително!

Вече не можеше да издържа. Всичко около нея се превърна в отражения и разкъсваща се мъгла. Някъде много напред имаше сияние, но тя разбираше, че не може да стигне до него.

Няма я Агонията.

Точно така. Колко възхитително може да бъде това!

Къде е прекрасното състояние?