Дивергенти

- Имаш ли представа къде отиваме? - принудена е да крещи, за да надвика вятъра, който с всяка секунда свири все по-силно през отворената врата. Влакът набира скорост. Сядам. По-лесно ще запазя равновесие, ако съм близо до земята. Тя учудено повдига вежди насреща ми.

- Бързият влак означава вятър - казвам. - Вятърът може да те изхвърли. Сядай!

Кристина сяда до мен и се примъква, за да се облегне на стената.

- Предполагам, че отиваме в централата на Безстрашните - казвам. - Само дето не знам къде е тя.

- Някой знае ли изобщо? - Тя поклаща глава. - Имам чувството, че просто изскачат от някаква дупка в земята.

После вятърът нахлува във вагона и останалите послушници, блъснати от силната въздушна струя, се повалят един върху друг. Виждам как Кристина се смее, но не чувам смеха й и се насилвам да се усмихна в отговор.

Над лявото ми рамо оранжевото зарево на залязващото слънце се отразява в облицованите със стъкло сгради и аз едва мяркам редиците от сиви къщи, където доскоро беше моят дом.

Днес е ред на Кейлъб да приготви вечеря. Кой ли ще го замести - майка ми или баща ми? И когато разчистят стаята му, какво ли ще открият? Представям си купчина книги, натикани между стената и гардеробчето, книги и

под дюшека му. Жаждата за знания на един Ерудит е запълнила всяко скрито кътче в стаята му. Дали през цялото време е знаел, че ще избере Ерудитите? И ако наистина е така, как не съм забелязала?

Ама че добър актьор се оказа. От тази мисъл пак ме свива стомахът - макар аз също да ги изоставих, не бях никак добра в преструвките. В края на краищата всички бяха наясно, че изобщо не съм жертвоготовна.

Затварям очи и си представям как майка ми и баща ми седят, потънали в мълчание край масата. Дали това чувство, което ми стяга гърлото, щом се сетя за тях, е слаба проява на себеотрицание, или пък си с чист егоизъм, защо-то знам, че никога вече няма да съм тяхна дъщеря?

- Скачат!

Вдигам рязко глава. Седяла съм свита с опрян о стената гръб най-малко половин час, заслушана в ревящия вятър, докато наблюдавам как рашазанитс очертания на града прелитат край нас. В следващите няколко минути влакът забавя ход и разбирам, че момчето, което извика, има право: Безстрашните във вагоните пред нас изскачат от влака, докато той минава покрай един покрив. Релсите сега са на височината на седеметажна сграда.

Само от мисълта да се метна от движещ се влак върху някакъв покрив, давайки си сметка за празнината, която зее между ръба на покрива и стъпалото на влака, започва да ми се гади. Надигам се и с препъване се отправям към другия край на вагона, където са се строили в редица останалите трансфери.

- Тогава и ние трябва да скочим - казва едно момиче от Прямите. Има дълъг нос и криви зъби.

- Страхотно! - отвръща момче от Прямите. - Напра-во ме разби, Моли. Да се хвърлим от влака право на покрива?

- Нали такова е условието, Питър - натъртва момичето.

- Ами тогава се отказвам - обажда се момче от Ми-ротворците зад мен. Има маслинова кожа и носи кафява риза - единственият трансфер от Миротворците. Бузите му лъщят от сълзи.

- Трябва да го направиш - казва Кристина. - Иначе отпадаш. Хайде, давай, всичко ще бъде наред!

- Не, няма да е наред! Предпочитам да остана безка-стов, отколкото да умра! - момчето от Миротворци-те клати глава. В гласа му звучи паника. То продължава да клати глава, вперило очи в покрива, който се приближава с всяка секунда.

Не мога да се съглася с него. По-скоро бих умряла, отколкото да се превърна в кух човек като безкастовите.

- Не можеш да го принудиш - казвам и поглеждам Кристина. Кафявите й очи са широко отворени, тя толкова силно стиска устни, че те са променили цвета си. Подава ми ръка.

- Хайде - казва. Поглеждам въпросително ръката й, показвайки ясно, че не се нуждая от нечия помощ, но тя бързо добавя: - Просто... не мога да го направя, ако някой не ме дръпне.

Хващам ръката й и двете заставаме па рьба на вагона. Докато лети край покрива, аз броя на глас:

- Едно..., две..., три!

На „три" скачаме от вагона. Миг на безтегловност, после краката ми се удрят в твърда основа и болката пронизва пищялите. Рязкото приземяване ме запраща със замах по очи върху покрива, под бузата си усещам ситен чакъл. Пускам ръката на Кристина. Тя се смее.

- Това беше забавно - казва.

Кристина ще плува в свои води сред търсачите на силни усещания при Безстрашните. Отърсвам ситните камъчета от бузата си. Всички послушници, с изклкзчение на момчето от Миротворците, са се озовали на покрива, всеки с различен успех при приземяването. Момичето от Прямите с кривите зъби - Моли - държи глезена си с изкривено лице; Питър, момчето от Прямите с лъскавата коса, се усмихва победоносно - явно е останал на крака при приземяването.

После долавям вой. Извръщам глава, за да открия източника. Едно момиче от Безстрашните се е изправило на ръба на покрива, гледа надолу и крещи. Едно момче от Безстрашните стои зад нея и я държи за кръста, за да нс падне.

- Рита - говори й тои, - Рита, успокой се! Рита...